Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Съгласих се, че съществуват много доводи в подкрепа на нейното мнение, но не бях съвсем убедена. Защото във всеки съмнителен случай изглеждаше така, като че ли Паджет ръководи всичко. Вярно, на пръв поглед на него му липсваше онази самоувереност и решителност, присъщи на един отявлен престъпник, но в края на краищата, според полковник Рейс този тайнствен главатар се занимавал само с мисловната дейност, а гениите често пъти се свързват със стеснителност и слаба физика.

— У вас заговори професорската дъщеря — прекъсна ме Сюзън, когато стигнах до този момент в моите разсъждения.

— И все пак това е вярно. От друга страна може би Паджет е най-приближеният, така да се каже, от всички посветени. — Помълчах една-две минути, а след това замислено продължих: — Да можех да разбера как сър Юстас е натрупал състоянието си!

— Все още ли го подозирате?

— Сюзън, достигнала съм до такова състояние, в което подозирам всички! Не го подозирам сериозно — но, все пак, той е работодател на Паджет и Мил Хаус е негова собственост.

— Чувала съм, че спечелил богатството си по някакъв начин, за който не желае да говори — каза Сюзън замислено. — Но това не означава, че непременно има нещо нередно — може да е от продажба на кабарчета или лекарство против оплешивяване!

Трябваше с прискърбие да се съглася с нея.

— Ще ми се да вярвам — заяви Сюзън не съвсем убедено, — че не вървим в грешна посока. Искам да кажа — не грешим, като допускаме, че Паджет е съучастник. Ами ако, в края на краищата, се окаже, че той е един напълно почтен човек?

Замислих се над тази възможност минута-две, а след това поклатих глава.

— Не вярвам.

— Все пак той има обяснения за всичко.

— Д-да, но не са съвсем убедителни. Например за онази нощ, когато се опита да ме хвърли през борда на Килморден Касъл, той разправя, че последвал Рейбърн на палубата и че Рейбърн се обърнал и го повалил с един удар. А това не е вярно!

— Така е — отвърна Сюзън неохотно. — Но ние чухме тази история от втора ръка — от сър Юстас. Може би, ако я бяхме чули от Паджет, щеше да звучи по-различно. Нали знаете — хората винаги объркват по нещо, когато предават чужди думи.

Обмислих казаното от всички страни.

— Не — казах най-накрая аз. — Не виждам как бихме могли да го оправдаем. Паджет е виновен. Не можете да отречете факта, че той се опита да ме хвърли зад борда, а и всичко останало съвпада. Защо толкова упорито защищавате тази нова идея?

— Може би заради лицето му?

— Лицето му? Но…

— Да, знам какво ще кажете — то е зловещо. Точно така. Нито един човек с такова лице не може да бъде наистина зъл. Това сигурно е някаква прищявка на природата.

Не повярвах твърде на довода на Сюзън. Знам доста неща за Природата през отминалите векове. Ако има чувство за хумор, то тя не го показва често. Сюзън е точно такъв човек, който би приписал на природата собствените си качества.

Продължихме с обсъждане на непосредствените си планове. Беше ми ясно, че трябва по някакъв начин да обясня присъствието си. Не можех вечно да увъртам. Решението на всички мои затруднения беше съвсем просто, при все че не можах да се сетя веднага за него. Дейли Бъджет ! Дали щях да проговоря или да мълча, вече нямаше никакво значение за Хари Рейбърн. Това, че беше обявен за „мъжа с кафявия костюм“, не беше по моя вина. Най-добре можех да му помогна, като привидно действах против него. „Полковникът“ и неговата банда не биваше нито за миг да се усъмнят, че между мен и човека, когото бяха избрали като изкупителна жертва за убийството в Марлоу, съществуват някакви приятелски отношения. Доколкото знаех, убитата жена все още не беше идентифицирана. Щях да изпратя телеграма на лорд Нейсби, изказвайки предположение, че тя е не някоя друга, а прочутата руска танцьорка Надина, която дълго време беше очаровала Париж. Струваше ми се невероятно, че все още никой не бе успял да я разпознае — но когато след време научих повече за случая, разбрах, че това всъщност е било съвсем естествено.

По време на успешната си кариера в Париж Надина никога не беше посещавала Англия. Тя беше непозната на лондонската публика. Вестникарските снимки на жертвата в Марлоу бяха толкова размазани и неясни, та никак не е чудно, че никой не бе успял да я разпознае по тях. Надина беше запазила посещението си в Англия в дълбока тайна от всички. В деня след убийството нейният импресарио получил писмо, по неговите думи от танцьорката, в което тя пишела, че се връща в Русия поради неотложни лични дела и че той следва да уреди прекъсването на договора й както намери за добре.