Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Започвам да се досещам защо. Рейс спомена как полицията предполагала, че Рейбърн ще се отправи към Родезия. Сигурно е успял да се измъкне с влака в понеделник. Доколкото разбрах, телеграфирали са до всички гари по линията и макар да не е бил открит никой, който да отговаря на неговото описание, това още нищо не значи. Той вероятно майсторски се е предрешил като някоя тъмнокожа старица, а глупавите полицаи продължават да търсят представител, млад мъж с белег, облечен по последна европейска мода. Така и не успях да свикна с този негов белег.

Както и да е, Ан Бедингфийлд е по следите му. Тя иска цялата слава да остане за нея и за Дейли Бъджет . Днешните млади жени са доста пресметливи. Намекнах й, че това, което върши, не подобава твърде на една жена, а тя се засмя, увери ме, че ако успее да го открие, богатството й е в кърпа вързано. Виждам, че на Рейс това също не му се нрави. Възможно е Рейбърн да пътува с този влак. Ако е така, всички можем да бъдем убити, докато спим в леглата си. Казах това на мисис Блеър — но на нея идеята изглежда й хареса и заяви, че ако аз бъда убит, това наистина ще представлява сензационна новина за Ан! Сензационна новина за Ан, как не!

Утре ще минем през Бечуаналанд. Прахът ще бъде нетърпим. Освен това на всяка малка спирка прииждат чернокожи дечица, които продават чудати дървени фигурки на животни, измайсторени от тях самите, както и разни неща за ядене. Опасявам се, че мисис Блеър може да се развихри. В тези играчки има някакво примитивно очарование, което, чувствам, ще я заплени.

Петък вечер

Стана това, от което се боях. Мисис Блеър и Ан купиха четиридесет и девет дървени фигурки на животни!

Пътуването към Родезия ми доставяше огромно удоволствие. Всеки ден ни предлагаше нови и все по-вълнуващи гледки. Първо чудесната природа в долината на река Хекс, след това мрачното великолепие на Кару и най-накрая тази чудесна права отсечка от линията в Бечуаналанд и очарователните играчки, които местните жители предлагаха за продан. Почти на всяка гара — ако те изобщо можеха да се нарекат гари, — ние със Сюзън закъснявахме за тръгването на влака. Струваше ми се, че той спира, когато си иска и веднага след това от околната пустош изникваше тълпа местни жители, които държаха в ръцете си плетени панери от царевична шума, захарна тръстика, кожени наметала и очарователни, издялани от дърво фигурки на животни. Сюзън веднага започна да си прави колекция от тях. Аз последвах нейния пример — повечето струваха по едно „тики“ (три пенса) и всяка беше различна. Имаше жирафи, тигри, змии, една антилопа е умърлушен вид и смешни малки войничета. Всичко това ни доставяше огромна радост.

Сър Юстас се опита да обуздае ентусиазма ни, но напразно. Според мен беше цяло чудо, че не изпуснахме влака и не останахме в някой от оазисите по линията. Южноафриканските влакове не свирят и около тях не настава суматоха преди тръгване, а те тихо и неусетно потеглят, докато се пазарите и когато се огледате, хуквате през глава да ги догонвате.

Можете да си представите какво беше учудването на Сюзън, когато ме видя да се качвам на влака в Кейп Таун. Още първата вечер направихме изчерпателен преглед на ситуацията. Половината нощ мина в разговори.

Беше ми ясно, че се налага да използваме както отбранителни, така и нападателни методи. Тъй като пътувах със сър Юстас и неговата компания, аз бях в пълна безопасност. И той, и полковник Рейс бяха влиятелни защитници и аз прецених, че моите врагове не биха желали да си създават неприятности заради мен. Освен това, докато се намирах близо до сър Юстас, в известна степен можех да следя действията на Гай Паджет — а тъкмо Гай Паджет стоеше в дъното на цялата загадка. Попитах Сюзън дали не мисли, че е възможно тайнственият „Полковник“ да е самият Паджет. Положението му на подчинен, разбира се, не говореше в подкрепа на това предположение, но на няколко пъти ми беше направило впечатление, че въпреки навиците си да се разпорежда, сър Юстас всъщност доста се влияеше от своя секретар. Той беше сговорчив човек и за един ловък секретар нямаше да бъде трудно да го върти около малкия си пръст. Относителната неизвестност, която неговата длъжност му осигуряваше, можеше в действителност да му бъде от полза, тъй като той не би изгарял от желание да привлича внимание върху себе си.

Сюзън обаче категорично отхвърли това предположение. Тя не желаеше да повярва, че Гай Паджет е човекът, който дърпа конците. Според нея истинският „мозък“ — „Полковникът“ — се спотайва в сянка и вероятно вече се е намирал в Южна Африка, когато пристигнахме.