Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Внезапно мъжът до вратата стана и излезе навън. Това ме изненада. Ако той се канеше да чака отвън, защо тогава беше влязъл? Станах от столчето и предпазливо приближих до вратата, но бързо се дръпнах навътре. Мъжът разговаряше с Гай Паджет.

Ако досега имах някакви съмнения, това окончателно ги разсея. Паджет беше извадил часовника си и го гледаше. Те размениха няколко думи и след това секретарят тръгна надолу по улицата към гарата. Очевидно той беше дал своите разпореждания. Но какви бяха те?

Изведнъж сърцето ми подскочи. Мъжът, който ме беше проследил, се запъти към средата на улицата и заговори един полицай. Той говори известно време, като сочеше с ръка към сладкарницата и явно обясняваше нещо. Веднага отгатнах какво беше намислил. Аз трябваше да бъда арестувана по някакво обвинение — може би в джебчийство. За бандата щеше да бъде съвсем лесно да инсценира такова дребно нещо. И какъв смисъл да протестирам, че съм невинна? Преди доста време те бяха обвинили Хари Рейбърн, че е ограбил Де Беерс и той не бе успял да опровергае това, въпреки че изобщо не се съмнявах в неговата невинност. Какво можех да сторя срещу такова невярно обвинение, измислено от „Полковника“?

Погледнах почти механично към часовника и веднага се сетих за другата цел на плана. Разбрах защо Гай Паджет гледаше часовника си. Наближаваше единадесет часа, а в единадесет щеше да потегли пощенският влак за Родезия, отнасяйки със себе си влиятелните приятели, които иначе щяха да ми се притекат на помощ. Това беше причината, поради която не ми бяха сторили нищо досега. От снощи до единадесет часа тази сутрин аз бях в безопасност, но обръчът около мен вече се затягаше.

Бързо отворих чантата си, за да платя за напитките и в този момент сърцето ми като че ли спря да бие, защото вътре видях мъжки портфейл, пълен с банкноти! Сигурно е бил ловко пуснат в чантата ми докато слизах от трамвая.

Загубих ума и дума. Излязох бързо от сладкарницата. Дребният мъж с огромния нос и полицаят тъкмо пресичаха улицата. Те ме видяха и дребният мъж възбудено ме посочи на полицая. Втурнах се да бягам. Прецених, че полицаят не може да бяга бързо. Трябваше да спечеля преднина. Но дори и сега нямах план за действие. Просто хукнах с всички сили по Адърли Стрийт. Хората започнаха да се заглеждат. Имах чувството, че всеки момент някой ще ме спре.

Внезапно ми хрумна една идея.

— Гарата? — попитах аз, останала без дъх.

— Право надолу, вдясно.

Продължих да тичам. Няма нищо странно в това човек да бяга, за да не изпусне влака. Влязох в гарата и в този момент чух съвсем близо зад себе си стъпки. Дребният мъж с огромния нос беше отличен бегач. Разбрах, че ще бъда спряна, преди да стигна до перона, който търсех. Погледнах към часовника — до единадесет оставаше една минута. Може би щях да се измъкна, ако планът ми успееше.

Бях влязла в гарата през главния вход откъм Адърли Стрийт. Втурнах се отново, този път през страничния изход. Право пред мен се намираше страничният вход на пощата, а главният й вход беше откъм Адърли Стрийт.

Както и очаквах, моят преследвач, вместо да се спусне след мен, хукна надолу по улицата, за да ми пресече пътя, когато се появях на главния вход или да предупреди полицая да стори това.

Моментално притичах през улицата и влязох обратно в гарата. Бягах като обезумяла. Беше точно единадесет часа. Когато стигнах до перона, дългият влак вече потегляше. Някакъв носач се опита да ме спре, но аз успях да се изплъзна от ръцете му и скочих върху стъпалото. Изкачих още две, стъпала и отворих вратата. Бях в безопасност. Влакът набираше скорост.

Подминахме някакъв мъж, който стоеше в края на перона. Махнах му с ръка.

— Сбогом, мистър Паджет — извиках аз.

Никога не бях виждала по-изненадан човек. Той изглеждаше така, като че ли беше видял призрак.

След няколко минути вече се карах с кондуктора. Изгледах го надменно.

— Аз съм секретарката на сър Юстас Педлър — заявих високомерно. — Моля, заведете ме в частния му вагон.

Сюзън и полковник Рейс стояха на задната открита площадка. И двамата възкликнаха, безкрайно учудени, че ме виждат.

— Здравей те, мис Ан — извика полковник Рейс. — Откъде изникнахте? Мислех, че сте заминали за Дърбан. Вие сте толкова непредсказуема.

Сюзън не каза нищо, но в очите й се четяха стотици въпроси.

— Трябва да се представя на шефа си — с престорена скромност заявих аз. — Къде е той?

— Той е в канцеларията — средното купе — и диктува с невероятно темпо на нещастната мис Петигрю.