Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Работата беше съвсем ясна — следяха ме. Радостта ми е била прибързана. Победата ми над Гай Паджет се оказа илюзия. Махнах с ръка на следващия трамвай да спре и, както очаквах, моят преследвач също се качи. Замислих се сериозно.

Беше ми пределно ясно, че съм се натъкнала на нещо много по-голямо, отколкото предполагах. Убийството в къщата в Марлоу не беше случайно престъпление, извършено от един-единствен човек. Бях изправена срещу банда и благодарение на откровенията на полковник Рейс пред Сюзън и разговора, който бях подслушала в къщата в Муйзенберг, започнах да проумявам известна част от нейната многообразна дейност. Системно извършвани престъпления, организирани от човека, известен на подчинените си като „Полковника“! Спомних си някои от нещата, които бях чула на борда на кораба, за стачката в Ранд и причините, които лежаха в основата й — и предположението, че вълненията се подклаждат от някаква тайна организация. Това беше дело на „Полковника“, неговите пратеници действаха според плана му. Той самият не вземал пряко участие в изпълнението, често бях чувала това, защото се ограничавал само да организира и ръководи. Умствената дейност, а не опасната работа, била неговата стихия. Все пак беше твърде възможно той самият да е тук, на място, и да ръководи нещата под привидно безупречно прикритие.

Значи това обясняваше присъствието на полковник Рейс на борда на Килморден Касъл. Той беше тръгнал да преследва главния престъпник. Всичко говореше в полза на това предположение. Задачата на този високопоставен човек от разузнаването беше да арестува „Полковника“.

Кимнах замислено на себе си — нещата започваха да се изясняват. А какво беше моето участие в тази афера. Каква роля играех аз? Поклатих глава. Колкото и голяма да беше стойността на диамантите, те едва ли бяха единствената причина за отчаяните усилия да бъда отстранена. Не, моята роля беше много по-важна. По някаква причина, неизвестна и на самата мен, аз представлявах определена заплаха. Нещо, което знаех или което си мислеха, че знам, караше престъпниците да горят от желание да ме отстранят на всяка цена — и това, което знаех, беше свързано по някакъв начин с диамантите. Имаше един човек, бях сигурна в това, който би могъл да ми обясни всичко — ако пожелаеше! Мъжът с кафевия костюм — Хари Рейбърн. Той знаеше останалата част от историята, но той се беше стопил в мрака, той беше преследвано същество, което се опитваше да избяга от преследвачите си. По всяка вероятност двамата с него никога вече нямаше да се срещнем…

Тръснах рязко глава, за да се върна в настоящето. Нямаше смисъл да мисля с такава сантименталност за Хари Рейбърн. От самото начало той беше проявил към мен твърде голяма антипатия. Или поне… Ето че започвах отново да мечтая! Истинският проблем беше какво да правя в този момент !

Аз, която се гордеех с ролята си на преследвач, се бях превърнала в преследвана жертва. Обзе ме страх. За първи път почувствах, че губя самообладание. Аз бях една малка песъчинка, която пречи на безотказната работа на голяма машина — а бях убедена, че машината няма дълго да търпи малките песъчинки. Веднъж ме беше спасил Хари Рейбърн, веднъж сама се бях спасила, но изведнъж почувствах, че шансовете не са на моя страна. Накъдето и да се обърнех, бях заобиколена от врагове, които затягаха обръча около мен. Ако продължавах да действам сама, бях обречена.

С усилие успях да се мобилизирам. В края на краищата какво биха могли да сторят? Намирах се в цивилизован град — с полицаи на всеки няколко крачки. Трябваше да внимавам занапред. Нямаше да допусна да ме вкарат в клопката си, както бяха направили в Муйзенберг.

Тъкмо си мислех това, когато трамваят пристигна на Адърли Стрийт. Слязох. Тръгнах безцелно по лявата страна на улицата. Не си направих труда да погледна дали човекът, който ме следеше, е зад мен. Знаех, че е там. Влязох в сладкарница Картрайт и си поръчах две соди с какаов сладолед — за да успокоя нервите си. Един мъж, предполагам, би предпочел чаша алкохол, но момичетата намират утеха в содата със сладолед. С огромно удоволствие лапнах края на сламката. Изпитах невероятно усещане, когато студената струйка започна да се стича в гърлото ми. Отместих празната чаша настрана. Бях седнала на едно от високите малки столчета пред бара. С крайчеца на окото си видях как моят преследвач влезе и седна, без да привлича внимание, на една масичка близо до вратата. Изпих втората сода с какао и си поръчах сода с кленов сладолед. На практика аз съм в състояние да изпия неограничено количество сода със сладолед.