Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

— Съвсем ясно е, че трябва да остана тук и да наблюдавам Паджет, това е най-добрият начин засега. Ще се престоря, че заминавам тази вечер за Дърбан, ще си сваля багажа и всичко останало, но всъщност ще се преместя в някой малък хотел в града. Мога малко да променя външния си вид — да си сложа руса перука и един от онези воали от плътна бяла дантела. Ще мога много по-успешно да го следя, ако той си мисли, че благополучно съм заминала.

Сюзън одобри този план от все сърце. Извършихме съответните приготовления с необходимата показност — попитахме още веднъж в пътническото бюро в колко часа потегля влакът и започнахме да приготвяме моя багаж.

Вечеряхме заедно в ресторанта. Полковник Рейс не се появи, но сър Юстас и Паджет бяха на масата си до прозореца. Паджет стана от масата по средата на вечерята, което ме раздразни, тъй като възнамерявах да си взема довиждане с него. Независимо от това нямаше съмнение, че сър Юстас също ще ми свърши работа. След като привърших, отидох при него.

— Довиждане, сър Юстас — казах аз. — Довечера заминавам за Дърбан.

Сър Юстас въздъхна тежко.

— Чух това вече. Сигурно не бихте искали да дойда с вас, нали?

— За мен ще бъде голямо удоволствие.

— Добро момиче. Сигурна ли сте, че не желаете да промените намеренията си и да дойдете в Родезия, за да търсите лъвове?

— Съвсем сигурна.

— Трябва да е някой голям красавец — печално каза сър Юстас. — Предполагам някое младо, безочливо конте в Дърбан, пред което моето обаяние на зрял човек нищо не струва. Между другото, след една-две минути Паджет тръгва с кола надолу. Би могъл да ви откара до гарата.

— О, не, благодаря ви — припряно казах аз. — Двете с мисис Блеър вече си поръчахме такси.

Да пътувам заедно с Гай Паджет беше последното нещо, което исках! Сър Юстас ме изгледа внимателно.

— Мисля, че не харесвате Паджет. Не ви обвинявам. Такъв досаден глупак — само ходи насам-натам с изражение на мъченик и прави всичко възможно да ме нервира и ядосва!

— Какво пак е направил? — леко заинтригувана попитах.

— Намерил ми е секретарка. Най-малко четиридесетгодишна, с пенсне и благоприлични затворени обувки. От нея се излъчват деловитост и енергичност, които ще ме довършат. Освен това е грозна колкото си иска.

— Няма ли да ви държи ръката?

— Искрено се надявам да не го прави! — възкликна сър Юстас. — Това вече ще прелее чашата. Е, сбогом, светлоока красавице. Ако убия някой лъв, няма да ви дам кожата — щом ме изоставяте по такъв подъл начин.

Той топло стисна ръката ми и ние се разделихме. Сюзън ме чакаше във фоайето. Тя трябваше да дойде да ме изпрати.

— Да тръгваме веднага — нетърпеливо казах аз и махнах на портиера да ни извика такси.

В този миг един глас зад мен ме накара да изтръпна:

— Извинете, мис Бедингфийлд, но аз точно тръгвам с кола. Мога да ви откарам с мисис Блеър до гарата.

— О, благодаря ви — побързах да отговоря аз. — Но няма нужда да ви затрудняваме. Аз…

— Никак няма да ме затрудните, уверявам ви. Портиер, донесете багажа.

Бях безпомощна. Сигурно щях да продължа да се съпротивлявам, ако не беше предупредителното побутване на Сюзън, което ме накара да застана нащрек.

— Благодаря ви, мистър Паджет — студено казах аз.

Качихме се в колата. През цялото време, докато се движехме по пътя към града, си блъсках главата какво да кажа. Най-накрая самият Паджет наруши мълчанието.

— Успях да намеря много способна секретарка на сър Юстас — заяви той. — Мис Петигрю.

— Преди малко ми се стори, че не беше във възторг от нея — отбелязах аз.

Паджет хладно ме изгледа.

— Тя е опитна стенографка и машинописка — каза той с тон, който не търпеше възражения.

Спряхме пред гарата. Сигурно тук щеше да ни остави. Обърнах се е протегната ръка — но не.

— Ще дойда да ви изпратя. Вече е осем часа, влакът ви тръгва след петнадесет минути.

Той даде подробни указания на носачите. Стоях безпомощна и не смеех да погледна към Сюзън. Човекът хранеше подозрения. Той беше твърдо решен да се увери, че аз наистина ще отпътувам с влака. Но какво можех да направя? Нищо. Виждах се как след четвърт час потеглям с влака, а Паджет стои на перона и ми маха за сбогом. Той ловко беше разменил ролите ни. На всичко отгоре държанието му към мен се беше променило. То беше изпълнено с нескопосна общителност, която не му прилягаше и от която ми се повдигаше. Този човек беше един мазник и лицемер. Първо се опита да ме убие, а сега ми правеше комплименти! Нима допускаше, че аз не го бях познала онази вечер на кораба? Не, това беше поза — поза, която искаше да ме принуди да приема, макар и неохотно, докато през цялото време се преструваше.