Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Те обаче не го сториха. След около час се промъкнах надолу по стълбите, ала момчето беше будно и тихо си тананикаше нещо. Нямах търпение да се измъкна от къщата, но не виждах как мога да го направя.

Най-накрая се принудих отново да се върна в таванската стая. Ясно беше, че тъмнокожото момче ще пази цяла нощ. Останах търпеливо там до сутринта, когато в къщата настъпи сутрешно раздвижване. Мъжете закусиха в салона, чувах ясно гласовете им, които долитаха откъм стълбите. Нервите ми бяха опънати до крайност. Как за бога щях да се измъкна от къщата?

Казах си, че трябва да бъда търпелива. Една прибързана стъпка може да провали всичко. След закуска чух как Чичестър си заминава. За мое огромно облекчение холандецът излезе с него.

Продължих да чакам с притаен дъх. Започнаха да прибират остатъците от закуската и да вършат къщната работа. Най-сетне шумът от тези дейности стихна. Измъкнах се още веднъж от моята бърлога. Слязох много предпазливо по стълбите. В салона нямаше никой. Прекосих го със светкавична бързина, свалих резето от вратата и излязох навън. Хукнал като луда по алеята пред къщата.

Щом се озовах на улицата, тръгнах нормално. Хората с любопитство ме оглеждаха и това не ме учуди. От търкалянето в таванската стая лицето и дрехите ми сигурно бяха покрити с прах. Най-сетне стигнах до един гараж. Влязох вътре.

— Случи ми се нещо неприятно — обясних аз. — Нуждая се от кола, която незабавно да ме откара в Кейп Таун. Трябва да се кача на кораба за Дърбан.

Не се наложи дълго да чакам. Десет минути по-късно вече се носех с кола към Кейп Таун. Трябваше да разбера дали Чичестър е на кораба. Все още не бях наясно дали и аз самата да не отплавам, но в края на краищата прецених, че се налага. Чичестър нямаше как да знае, че съм го видяла във вилата в Муйзенберг. Без съмнение той щеше да се опита да ме примами в нови клопки, но аз бях подготвена. А точи той беше човекът, когото търсех, човекът, който издирваш диаманти те по заповед на загадъчния „Полковник“.

Уви, моят план се провали. Когато пристигнах на кея Килморден Касъл плаваше към открито море. И нямаше как да разбера дали Чичестър е на борда му или не!

Отидох с колата до хотела. Във фоайето нямаше нит един от моите познати. Изтичах на втория етаж и почуках на вратата на Сюзън.

— Влезте — прозвуча гласът й.

Когато видя кой е, тя буквално се хвърли на врата ми.

— Ан, скъпа, къде бяхте? Щях да умра от притеснение вас. Какво стана?

— Преживях приключение — отговорих аз. — Трети епизод от „Памела в опасност“.

Разказах й всичко, което се беше случило. Когато свърших, от гърдите й се откъсна дълбока въздишка.

— Защо тези неща винаги се случват на вас? — жално попита тя. — Защо на мен никой не ми пъха кърпа в устата и не ми връзва ръцете и краката?

— Няма да ви хареса, ако го сторят — уверих я аз. — Честно казано, самата аз вече не горя от желание да преживявам приключения. Едно дребно нещо от този род ти държи влага дълго време.

Сюзън не изглеждаше убедена. Възгледите й бързо щяха да се променят, ако беше прекарала един-два часа вързана и кърпа в устата. Сюзън обича вълнуващите преживявания, но мрази неудобствата.

— И какво ще правим сега? — попита тя.

— И аз не съм съвсем наясно — казах замислено аз. — Вие, разбира се, при всички положения ще заминете за Родезия, за да държите Паджет под око…

— А вие?

Точно това ме притесняваше. Беше ли отпътувал Чичестър с Килморден Касъл или не? Възнамеряваше ли да осъществи първоначалния си план и да замине за Дърбан? Часът на неговото тръгване от Муйзенберг даваше основание за положителен отговор и на двата въпроса. В такъв случай аз можех да стигна до Дърбан с влак. Струваше ми се, че би трябвало да пристигна там преди кораба. От друга страна, ако новината за моето бягство бъдеше съобщена на Чичестър с телеграма, а също и информацията, че съм отпътувала от Кейп Таун за Дърбан, за него нямаше нищо по-просто от това да слезе от кораба в Порт Елизабет или Ийст Лондон и окончателно да ми се изплъзне.

Проблемът беше доста щекотлив.

— За всеки случай ще се заинтересуваме какви влакове има за Дърбан — казах аз.

— А и все още не е твърде късно за сутрешния чай — каза Сюзън. — Ще го изпием във фоайето.

Влакът за Дърбан тръгваше в осем и петнадесет същата вечер, така ми казаха в пътническото бюро. Отложих решението си за по-късно и се присъединих към Сюзън за един малко позакъснял „чай в единадесет“.