Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Стана ми приятно, като си помислих, че все още помнят и високо ценят клетия татко. Предположих, че ще бъда лично разведена из музея, преди да отпътувам от Кейп Таун, но реших да поема този риск. За повечето хора това щеше да бъде голямо удоволствие — но човек може да се пресити и от нещо хубаво, ако цял живот му го сервират сутрин, на обед и за вечеря.

Сложих най-хубавата си шапка (една от онези, които Сюзън не носи), преоблякох се в най-малко измачканите си дрехи и след като обядвах, тръгнах. Качих се на бързия влак за Муйзенберг и пристигнах там след около половин час. Пътуването беше чудесно. Бавно заобиколихме подножието на планината Тейбъл, а цветята по пътя бяха просто прекрасни. Тъй като познанията ми по география са слаби, никога не си бях давала сметка, че Кейп Таун е разположен на полуостров. Ето защо бях много изненадана, когато слязох от влака и морето отново се ширна пред мен. Гледката на къпещите се в него хора беше очарователна. Те се плъзгаха по вълните с къси извити дъски. Отправих се към съблекалнята и когато ме попитаха дали желая сърф борд, аз отговорих: „Да, моля.“

Да караш сърф изглежда много лесно. Само че не е. Повече нищо няма да кажа. Ядосах се много и запокитих дъската, която ми бяха дали. Независимо от това реших да се върна при първия удобен случай и отново да опитам. Нямаше да се предам. Точно тогава и съвсем случайно успях да се задържа по-дълго време върху дъската и се почувствах безкрайно щастлива. Такова нещо е сърфингът. Или буйно ругаеш, или изпитваш идиотска гордост от себе си.

Макар и с известно затруднение, успях да открия вила Мержи. Тя се намираше на самия склон на планината, малко встрани от останалите къщи и вили. Натиснах звънеца. На позвъняването се отзова усмихнато тъмнокожо момче.

— Мисис Рафини? — попитах аз.

То ме въведе вътре, тръгна пред мен по коридора и отвори една врата. Точно когато се канех да вляза, се поколебах. Изпитах внезапно опасение. Пристъпих прага и вратата рязко се затвори зад мен.

Някакъв мъж се надигна от мястото си зад една маса и пристъпи напред е протегната ръка.

— Толкова се радвам, че ви убедихме да ни посетите, мис Бедингфийлд — каза той.

Беше висок човек, очевидно холандец, с рижа брада. Никак не приличаше на уредник на музей. Всъщност аз веднага разбрах, че бях постъпила глупаво.

Бях попаднала в ръцете на врага.

Станалото ме принуди да си спомня третия епизод на „Памела в опасност“. Колко често бях седяла на място за шест пенса и похапвайки шоколад за два пенса, бях копняла подобни неща да се случат и на мен. Е, случиха ми се, и още как! Но някак си не беше чак толкова забавно, колкото си бях представяла. На екрана всичко изглежда много добре — сгрява те утешителната мисъл, че трябва да има четвърти епизод. Но в истинския живот нямаше абсолютно никаква гаранция, че Авантюристката Ана няма да загине внезапно в края на някой епизод.

Да, бях изпаднала в опасна ситуация. В съзнанието ми отчетливо изплуваха всички неща, които Рейбърн ми беше казал сутринта и не ми стана никак приятно. Говори истината, беше казал той. Добре, винаги можех да направя това, но дали то щеше да ми помогне? На първо място — щяха ли да повярват на моя разказ? Биха ли приели като вероятно или възможно моето впускане в това щураво приключение само заради едно вмирисано на нафталин парче хартия? Лично на мен това ми звучеше съвсем неправдоподобно. В този момент на отрезвяващи мисли проклинах себе си, че съм била такава мелодраматична глупачка и копнеех за безметежната скука на Литъл Хампсли.

Всичко това мина през ума ми за много по-малко време, отколкото е необходимо, за да се изрече. Моето първо инстинктивно движение беше да се дръпна назад и опипом да потърся дръжката на вратата. Мъжът, в чиято власт се намирах, просто се усмихна.

— Дойдохте и тук ще останете — шеговито рече той. Положих всички усилия да посрещна храбро възникналите обстоятелства.

— Бях поканена да дойда тук от уредника на Кейптаунския музей. Ако е някаква грешка…

— Грешка ли? О, да, голяма грешка! — Той грубо се изсмя.

— Какво право имате да ме задържате? Ще уведомя полицията…

— Джаф, джаф, джаф — като някое плюшено кученце.

Той се засмя.

Седнах на един стол.

— Мога само да заключа, че вие сте луд и опасен — заявих студено аз.

— Нима?

— Бих искала да изтъкна, че приятелите ми много добре знаят къде съм отишла и че ако не са завърна до вечерта, те ще дойдат да ме потърсят. Разбирате ли?