Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Съвсем безшумно, или поне на мен така ми се струваше, Килморден Касъл плавно се плъзгаше по вълните и все повече приближаваше брега. Все още всичко твърде много наподобяваше на мечта. Както всички мечтатели и аз не желаех да се разделя с мечтата си. На нас, бедните човешки създания, никак не ни се ще да изпуснем нещо.

„Това е Южна Африка — неуморно си повтарях аз. — Южна Африка, Южна Африка. Пред теб е светът. Това е светът. Ти го виждаш. Само си помисли, Ан Бедингфийлд, главо глупава. Ти виждаш света.“

Мислех си, че съм сама на палубата за спасителни лодки, но сега видях още една фигура, облегната на парапета, погълната като мен от гледката на бързо приближаващият се град. Даже преди да обърне глава, аз знаех кой е той. Сцената от снощи изглеждаше нереална и мелодраматична в покоя на слънчевото утро. Какво ли си е помислил за мен? Изчервих се при мисълта за нещата, които бях наговорила. А и в действителност не ги мислех — или само така ми се струваше?

Решително обърнах глава и се вторачих в планината Тейбъл. Ако Рейбърн беше дошъл тук, за да бъде сам, аз поне не желаех да го безпокоя, като афиширам присъствието си.

Но за моя огромна изненада чух леки стъпки по палубата зад себе си, а след това неговия глас, любезен и спокоен:

— Мис Бедингфийлд.

— Да?

Обърнах се.

— Бих искал да ви се извиня. Снощи се държах като същински грубиян.

— Нощта… нощта беше странна — смотолевих аз.

Забележката ми не беше в никакъв случай блестяща, но това беше единственото нещо, което ми дойде наум.

— Ще ми простите ли?

Аз мълчаливо му протегнах ръка. Той я пое.

— Има и нещо друго, което искам да ви кажа. — Той стана още по-сериозен. — Мис Бедингфийлд, може и да не знаете това, но сте се забъркали в много опасна история.

— Успях да разбера — казах аз.

— Не, не сте. Няма как да знаете. Искам да ви предупредя — престанете да се занимавате с нея. Тя по никакъв начин не ви засяга. Не позволявайте вашето любопитство да ви замесва в работите на други хора. Не, моля ви, не се гневете. Нямате представа пред какво може да се озовете — тези хора няма да се спрат пред нищо. Те са напълно безскрупулни. Вие вече сте в опасност — спомнете си за снощи. Те си мислят, че знаете нещо. Единственият ви шанс е да ги убедите, че грешат. Но внимавайте, бъдете винаги нащрек и чуйте ако някога попаднете в ръцете им, не се опитвайте да хитрувате — говорете само истината, единствено това може да ви спаси.

— Карате ме да настръхвам, мистър Рейбърн — отвърнах аз, което до известна степен беше вярно. — Защо си правите труда да ме предупреждавате?

Той помълча няколко минути, а после тихо каза:

— Може би това е последното нещо, което мога да сторя за вас. Добера ли се веднъж до брега, ще бъда в безопасност — ала може и да не успея да стигна до него.

— Какво? — извиках аз.

— Разбирате ли, боя се, че вие не сте единственият човек на борда, който знае, че аз съм „мъжът с кафевия костюм“.

— Ако мислите, че съм казала… — започнах разпалено аз.

— Не се съмнявам във вас, мис Бедингфийлд. Ако някога съм казал това, значи съм излъгал. Не, но на борда има една личност, която знаеше това през цялото време. Само ако проговори — и с мен е свършено. Все едно, готов съм да се обзаложа, че той няма да проговори.

— Защо?

— Защото този човек обича да действа сам. И ако полицията ме залови, той няма да има никаква полза от мен. Ако съм на свобода — може би! Е, до един час ще стане ясно.

Той се засмя безгрижно, но видях, че лицето му доби суров вид. Ако си беше играл със съдбата, той беше добър играч. Можеше да посрещне поражението с усмивка.

— Във всеки случай — каза тихо той — предполагам, че никога вече няма да се срещнем.

— Вероятно сте прав — казах бавно аз.

— Така че — сбогом.

— Сбогом.

Той здраво стисна ръката ми, около минута неговите странни светли очи бяха впити в моите, след това рязко се обърна и си тръгна. Чувах неговите стъпки да отекват по бубата. Ехото ту заглъхваше, ту се усилваше. Имах чувството, че винаги ще ги чувам. Стъпки, които си отиваха от живота ми.

Честно ще си призная, че следващите два часа не бяха от най-приятните. Едва когато стъпих на кея, след като бяха свършили всички глупави формалности, наложени от бюрокрацията, отново спокойно си поех дъх. Никой не беше арестуван и аз си дадох сметка, че денят с прекрасен, а аз съм много гладна. Тръгнах заедно със Сюзън. Така или иначе, щях да пренощувам в хотела с нея. Корабът щеше да продължи към Порт Елизабет и Дърбан едва на следващата сутрин. Качихме се на едно такси, което ни откара до Маунт Нелсън.