Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Всичко беше прекрасно. Слънцето, въздухът, цветята! При мисълта за Литъл Хампсли през януари, с кал до колене и неизменния дъжд, аз с радост се поздравих. Сюзън не беше толкова възторжено настроена. Тя, разбира се, е пътувала много. Освен това не е от този тип хора, които могат да се развълнуват от нещо преди закуска. Тя свирепо ме скастри, когато възкликнах възторжено при вида на едно гигантско синьо грамофонче.

Между другото, искам ясно да заявя тук и сега, че тема на настоящия разказ няма да бъде Южна Африка. Не ви обещавам автентичен местен колорит — знаете какво имам предвид — половин дузина думи в курсив на всяка страница. Възхищавам се много на това, но не мога да го сторя. Ако се намирате на островите в Южно море, веднага ще споменете за beche-de-mer . Не знам какво е beche-de-mer , никога не съм знаела и вероятно никога няма да узная. Един или два пъти съм се опитвала да отгатна и винаги съм грешала. Знам, че в Южна Африка веднага ще започнете да говорите за stoep — известно ми е какво е stoep — онова нещо, което обикаля къщата и човек сяда на него. В други части на света го наричат веранда, пиаца и ха-ха. Освен това има и папая. Често съм чела за папая. Веднага разбрах за какво става дума, защото на закуска тръснаха един плод пред мен. Отначало си помислих, че това е развален пъпеш. Холандската сервитьорка ме осветли по въпроса и ме убеди да го полея с лимонов сок, да го поръся със захар и отново да опитам. Винаги смътно съм го свързвала с хула-хула , за което мисля, но мога и да греша, че е някаква поличка от слама, с която хавайките танцуват. Но, мисля, че греша — това с лава-лава .

Във всеки случай всички тези неща действат доста ободрително след Англия. Не мога да не си помисля, че ако закуската ни се състоеше от бекон-бекон и ходехме да си плащаме сметките, облечени в джемпър-джемпър , това щеше да сгрее нашия студен живот на Острова.

След закуска Сюзън се държа малко по-кротко. Бяха ми дали стая до нейната, с прекрасен изглед към залива Тейбъл. Наслаждавах се на гледката, докато Сюзън търсеше някакъв специален крем за лице. След като го намери, тя започна веднага да го нанася и вече беше в състояние да ме изслуша.

— Видяхте ли сър Юстас? — попитах аз. — Тъкмо излизаше от залата за закуска, когато влизахме. Сервирали му някаква развалена риба или нещо подобно и обясняваше на оберкелнера какво мисли за това. Хвърли на пода една праскова, за да покаже колко е твърда — само че тя не беше толкова твърда, колкото той си мислеше, и се разплеска.

Сюзън се усмихна.

— Сър Юстас мрази да става рано не по-малко от мен. Но, Ан, видяхте ли мистър Паджет? Налетях на него в коридора. Окото му е насинено. Какво ли може да е правил?

— Само се опита да ме бутне зад борда — отговорих нехайно аз.

Това определено беше точка в моя полза. Сюзън сякаш забрави, че лицето й е наполовина намазано и настоя за подробности. Аз й ги съобщих.

— Започва да става все по-загадъчно — извика тя. — Мислех си, че на мен се е паднала лесната част — да наблюдавам сър Юстас, а за вас е останало най-интересното с преподобния Едуард Чичестър, но вече не съм толкова сигурна. Надявам се, че Паджет няма да ме изхвърли от влака в някоя тъмна нощ.

— Мисля, че вие все още сте извън подозрение, Сюзън. Но ако се случи най-лошото, ще телеграфирам на Кларънс.

— Това ме подсеща — подайте ми една бланка за телеграма. Я да видя какво да пиша. „Забъркана в изключително вълнуваща загадка моля прати незабавно хиляда лири Сюзън“.

Взех бланката от нея и посочих, че би могла да пропусне „изключително“, а може би, ако не искаше да бъде прекалено учтива, и „моля“. Сюзън обаче явно е абсолютно неразумна, що се отнася до парични проблеми. Вместо да се придържа към моите съвети за икономичност, тя добави още три думи: „страшно ми харесва“.

Сюзън имаше ангажимент да обядва с нейни приятели, които дойдоха да я вземат от хотела около единадесет часа. Аз останах сама. Излязох и като минах през градината на хотела, пресякох трамвайните линии и тръгнах надолу по една сенчеста улица, докато стигнах до централната част. Разхождах се безцелно, разглеждах забележителностите, радвах се на слънцето и на чернокожите продавачи на цветя и плодове. Освен това открих едно място, където приготвяха най-вкусната сода със сладолед. Най-накрая си купих кошничка с праскови за шест пенса и по същия път се върнах в хотела.

За моя изненада и удоволствие там ме очакваше бележка. Тя беше от уредника на музея. Той беше прочел за моето пристигане на борда на Килморден Касъл, където се споменавало, че съм дъщеря на покойния професор Бедингфийлд. Познавал бегло баща ми и изпитвал голямо възхищение към него. Пишеше още, че неговата съпруга ще се радва, ако ги посетя за чая днес следобед в тяхната вила в Муйзенберг. Беше написал указания как да стигна дотам.