Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Почаках около четвърт час, за да съм съвсем сигурна, че силите ми са се възвърнали. След това отидох до вратата на пръсти. Както се и надявах, тя не беше заключена, а само отворена с резе. Свалих резето и надзърнах предпазливо навън.

Навсякъде цареше тишина. Лунната светлина се процеждаше през прозореца и осветяваше прашното незастлано стълбище. Започнах предпазливо да слизам надолу. Беше все така тихо, но когато стигнах на долната площадка, до мен достигнаха звуци от приглушен говор. Заковах се на място и останах така известно време. Часовникът на стената показваше, че минава полунощ.

Ясно си давах сметка за рисковете, които щях да поема, ако слезех по-надолу, но любопитството ми надделя. С безкрайна предпазливост се приготвих да разбера какво става. Промъкнах се тихо надолу по последния ред стъпала и застанах в квадратния салон. Огледах се наоколо — и изведнъж притаих дъх от изненада. До вратата на салона седеше едно тъмнокожо момче. То не ме беше забелязало. Всъщност скоро разбрах по дишането му, че спи дълбоко.

Чудех се дали да се върна или да продължа. Гласовете идваха от стаята, в която ме бяха въвели на идване. Единият, беше на моя приятел — холандеца, а другия не успях веднага да разпозная, въпреки че ми се струваше смътно познат.

В края на краищата реших, че без съмнение съм длъжна да чуя всичко, което мога. Трябваше да поема риска, че чернокожото момче може да се събуди. Прекосих безшумно салона и коленичих до вратата на кабинета. Известно време не можех да чувам добре. Гласовете бяха по-високи, но не разбирах какво казват.

Вместо ухо допрях до ключалката окото си. Както бях предположила, единият от говорещите беше високият холандец. Другият мъж беше седнал извън ограниченото от отвора на ключалката полезрение.

Ненадейно той стана, за да си налее питие. Видях гърба му — облечен в благопристойна черна дреха. Дори преди да се обърне, аз знаех кой е. Мистър Чичестър!

Сега започнах да различавам думите.

— Все едно, опасно е. Представи си, че приятелите й дойдат да я търсят?

Говореше високият мъж. Чичестър му отговори. В гласа му нямаше и следа от свещеническа смиреност. Нищо чудно, че не го бях познала.

— Това са празни приказки. Те нямат никаква представа къде се намира.

— Тя говореше доста убедително.

— Предполагам. Само че проверих всичко. Няма от какво да се страхуваме. Прочие, това са нарежданията на „Полковника“. Предполагам нямаш желание да ги престъпиш?

Холандецът изломоти в отговор нещо на родния си език. Реших, че е побързал да отхвърли казаното.

— Но защо да не я цапардосаме по главата? — изръмжа той. — Ще бъде съвсем просто. Лодката е напълно готова. А после — в морето.

— Да — отговори Чичестър замислено. — Точно така трябва да постъпя. Тя знае твърде много, това е сигурно. Но „Полковникът“ е човек, който обича да действа сам, въпреки че другите нямат право на това. — Изглежда собствените му думи събудиха в него някакъв спомен, който го раздразни. — Той иска да получи някаква информация от това момиче.

Преди да каже за каква информация става дума, той спря и холандецът не закъсня да го подпита.

— Информация?

— Нещо от този род.

„Диаманти“ — казах си аз.

— А сега — продължи Чичестър — ми дай списъците.

Дълго време техният разговор беше съвсем непонятен за мен. Изглежда ставаше дума за големи количества зеленчуци. Споменаваха дати, цени и разни имена на места, които не познавах. Измина почти половин час, преди да приключат с проверката и сметките.

— Добре — каза Чичестър и се чу звук, като че ли беше бутнал назад стола си. — Ще взема това със себе си, за да го покажа на „Полковника“.

— Кога заминаваш?

— Утре, в десет часа сутринта.

— Искаш ли да видиш момичето, преди да тръгнеш?

— Не, има изрична заповед никой да не се среща с нея, докато не дойде „Полковникът“. Как е тя?

— Надзърнах да видя какво прави, когато се прибрах за вечеря. Мисля, че беше заспала. Да й давам ли храна?

— Малко гладуване няма да й се отрази зле. „Полковникът“ ще дойде тук утре по някое време. Дотогава по-добре никой да не се приближава до нея. Здраво ли е вързана?

Холандецът се ухили.

— Как мислиш?

И двамата се засмяха. Аз също се усмихнах. След това, по звуците, които долових, разбрах, че всеки момент ще излязат и бързо се оттеглих. Точно навреме. Едва бях изкачила стълбите, когато чух как вратата се отвори и в същия момент момчето се размърда. Беше немислимо да се измъкна през вратата на салона. Прибрах се благоразумно в таванската стая, увих отново въжетата около себе си и легнах на пода, в случай че им хрумне да проверят какво правя.