Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Съвсем безпомощна, аз се движех към влака под неговите вещи напътствия. Багажът ми беше качен в спалния вагон — бях сама в купето с две легла. Часът беше осем и дванадесет минути. След три минути влакът щеше да потегли.

Но Паджет си беше направил сметката без Сюзън.

— Ан — каза внезапно тя, — по време на пътуването ще бъде ужасно горещо, особено утре, когато минавате през Кару. Нали си носите одеколон или лавандула?

Веднага разбрах какво трябва да отговоря.

— О, Боже мой — извиках аз. — Забравих одеколона си върху тоалетката в хотела.

Навикът на Сюзън да се разпорежда свърши отлична работа. Тя се обърна повелително към Паджет.

— Мистър Паджет, бързо! Нямате никакво време! Отсреща има дрогерия — Ан трябва да има със себе си малко одеколон.

Паджет се поколеба, но не можа да устои на властното поведение на Сюзън. Тя е родена да командва. Той тръгна. Сюзън го проследи с поглед, докато изчезна.

— Бързо, Ан, слизайте от другата страна — може би се е престорил, че отива и ни наблюдава от другия край на перона. Оставете багажа си. Утре ще телеграфирате за него. О, дано само влакът тръгне навреме!

Отворих вратата към другата страна на перона и слязох. Никой не ми обърна внимание. Едва виждах Сюзън, която беше там, където я бях оставила и както изглежда, продължаваше да разговаря с мен през прозореца. Чу се изсвирване и влакът бавно потегли. След това чух как някой бяга с всичка сила по перона. Дръпнах се в сянката на близката будка за вестници и продължих да наблюдавам.

Сюзън престана да размахва кърпичката си след отдалечаващия се влак и се обърна.

— Твърде късно, мистър Паджет — любезно каза тя. — Ан замина. Това ли е одеколонът? Жалко, че не се сетихме по-рано за него!

Те минаха недалеч от мен по пътя към зданието на гарата. Гай Паджет беше съвсем разгорещен и потен. Явно беше тичал по целия път до дрогерията и обратно.

— Да ви повикам ли такси, мисис Блеър?

Сюзън продължи с успех да играе ролята си.

— Да, ако обичате. Искате ли да се върнете с мен до хотела? Имате ли много работа при сър Юстас? Боже господа, как ми се искаше Ан Бедингфийлд да дойде с нас утре. Никак не ми се нрави идеята младо момиче като нея да пътува сам-самичко до Дърбан. Предполагам има нещо, което я тегли натам…

Те подминаха и вече не можех да чувам какво си говорят.

Умницата Сюзън. Тя ме спаси.

Изчаках да минат една-две минути и после на свой ред се запътих към изхода на гарата, като при това щях да се блъснах в някакъв мъж — мъж, изключително неприятен на вид, с нос, който беше несъразмерно голям за лицето му.

Не срещнах повече трудности при осъществяването на плановете си. Намерих хотел в една тиха уличка, наех стая и след като предплатих, тъй като не носех багаж със себе си, спокойно легнах да спя.

На следващата сутрин станах рано и излязох из града да си купя малко дрехи. Моята идея беше да не предприемам нищо до заминаването на влака за Родезия в единадесет часа, с който щеше да пътува по-голямата част от компанията. Не очаквах Паджет да предприеме някакви престъпни действия преди тяхното отпътуване. Ето защо се качих на един извънградски трамвай, а след това се отправих на разходка из околностите. Беше сравнително хладно и аз се радвах на възможността да се разтъпча след дългото пътуване и времето, което прекарах затворена в Муйзенберг.

Доста работи зависят от съвсем дребни наглед неща. Връзката на обувката ми се развърза и аз спрях, за да я вържа.

Току-що бях подминала един завой на пътя и когато се наведох да оправя проклетата обувка, от завоя се зададе един мъж, който едва не се блъсна в мен. Той повдигна шапката си, промърмори някакво извинение и продължи. За миг ми се стори, че лицето му ми е смътно познато, но веднага забравих за това. Погледнах часовника си. Времето напредваше. Тръгнах обратно към Кейп Таун.

Един трамвай тъкмо щеше да потегли и трябваше да тичам, за да се кача на него. Чух как зад мен някой също бяга. Метнах се на трамвая. Някакъв човек тичаше след мен. Познах го веднага. Беше мъжът, който ме подмина на пътя, когато обувката ми се развърза. Моментално се сетих защо лицето му ми бе познато. Това беше дребният мъж с огромния нос, в когото се бях блъснала предишната вечер.

Съвпадението беше доста смущаващо. Възможно ли беше този човек нарочно да ме следи? Реших да проверя това колкото се може по скоро. Натиснах звънеца и слязох на следващата спирка. Мъжът остана в трамвая. Аз се притаих в сянката на входа на един магазин и започнах да наблюдавам. Той слезе на другата спирка и се запъти обратно в моята посока.