Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

След малко видът на местността започна да се променя. Появиха се огромни скални блокове, струпани в причудливи форми. Внезапно се почувствах така, сякаш бях попаднала в някаква първобитна ера. За момент неандерталците ми се видяха толкова реални, колкото бяха и за татко. Обърнах се към полковник Рейс.

— Сигурно някога е имало великани — мечтателно казах аз. — И децата им са били също като днешните — играли са си с камъчета, правили са от тях купчинки, а после са ги събаряли и колкото по-умело са ги подреждали, толкова по-доволни са били. Ако трябваше да дам име на това място, щях да го нарека „Страната на децата — великани“.

— Може би сте много по-близо до истината, отколкото предполагате — отвърна сериозно полковник Рейс. — Девствена, примитивна, огромна — това е Африка.

Кимнах с разбиране.

— Обичате я, нали? — попитах аз.

— Да. Но да се живее в нея дълго — е, човек, така да се каже, става жесток. Започва да се отнася с пренебрежение към живота и смъртта.

— Да — казах аз, като си мислех за Хари Рейбърн. Той също беше такъв. — Но не и жесток към по-слабите създания?

— Има най-различни мнения за това кое създание е слабо и кое не, мис Ан.

Долових в гласа му нотка на сериозност, която почти ме стресна. Почувствах, че наистина знам твърде малко за мъжа до себе си.

— Имах предвид деца и кучета.

— С чисто сърце мога да кажа, че никога не съм бил жесток към деца или кучета. Значи вие не смятате жените за „слаби създания“?

Замислих се.

— Не, в никакъв случай — въпреки че, предполагам, те са такива. Поне в днешно време. Но татко винаги казваше, че в началото мъжете и жените заедно скитали по света — равни по сила — като лъвовете и тигрите…

— И жирафите ли? — подхвърли шеговито полковник Рейс.

Засмях се. Всички се шегуваха с този жираф.

— И жирафите. Разбирате ли, те са били скитници. Чак когато престанали да скитат и заживели на големи групи и жените започнали да се занимават с едни неща, а мъжете — с други, тогава жените станали по-слаби. Но, разбира се, в същността си хората са си останали пак същите — искам да кажа, чувстват нещата по същия начин, затова жените издигат в култ физическата сила на мъжете — онова, което някога са имали и загубили.

— Преклонение пред предците, така ли?

— Нещо подобно.

— И наистина мислите, че това е вярно? Че жените боготворят силата, искам да кажа?

— Струва ми се, че е съвсем вярно — ако човек е искрен пред себе си. Мислите, че се възхищавате на моралните качества, но когато се влюбите, се връщате към първичното в себе си, когато единствено физическото начало има значение. Но не смятам, че това решава всичко — ако живеехме в примитивни условия, щеше да бъде съвсем естествено, но ние не живеем. И така — накрая побеждава другото. Нима не надделяват винаги тъкмо онези неща, които на пръв поглед изглеждат преодолени? Те надделяват по единствения начин, който има значение. Както се казва в Библията, да загубиш душата си и да я откриеш.

— Накрая — замислено каза полковник Рейс — се влюбваш — и биваш разлюбен, това ли имате предвид?

— Не точно, но може и така да се каже.

— Но аз не мисля, че някога сте били разлюбвана, мис Ан?

— Не, не съм — честно си признах аз.

— Или пък сте били влюбена?

Не отговорих нищо.

Колата спря. Бяхме пристигнали и това сложи край на разговора ни. Слязохме и започнахме бавно да се изкачваме към Уърлдс Вю. Не за първи път се чувствах неловко в компанията на полковник Рейс. Той твърде добре прикриваше мислите си зад тези свои непроницаеми черни очи. Този човек малко ме плашеше. Постоянно изпитвах някакъв страх от него. Никога не можех да разбера какво мисли за мен.

Изкачвахме се мълчаливо, докато стигнахме мястото, където лежеше погребан Роудс, а край него като стражи се издигаха огромни скали. Странно, мистично място, далеч от хорските убежища, въздаващо вечна възхвала на суровата красота.

Поседяхме мълчаливо там известно време. След това започнахме да слизаме, като леко се отклонихме от пътеката. На места се налагаше да пълзим, а веднъж попаднахме на стръмен скалист склон, който беше почти отвесен.

Полковник Рейс мина първи и след това се обърна да ми помогне.

— По-добре да ви взема — внезапно каза той и е бързо движение ме вдигна от земята.

Почувствах неговата сила, докато ме пускаше долу. Мъж от желязо, със стегнати стоманени мускули. И отново изпитах страх, още повече, че той не се отмести, а остана да стои пред мен, вперил поглед в очите ми.