Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

— Какво всъщност правите тук, Ан Бедингфийлд? — неочаквано попита той.

— Аз съм просто едно циганче, тръгнало да види свят.

— Да, точно така. Това, че сте кореспондент на вестник, е само предлог. Вие не сте журналист по душа. Тръгнали сте по света за собствено удоволствие — гребете с пълни шепи от живота. Но не само това.

Какво искаше да ме накара да му кажа? Страхувах се — бях уплашена. Погледнах го право в лицето. Моите очи не могат да пазят тайни както неговите, но могат да гледат войнствено.

— А какво всъщност правите вие тук, полковник Рейс? — попитах го съвсем преднамерено аз.

За момент си помислих, че няма да ми отговори. Въпреки това ясно личеше, че е много изненадан. Най-сетне той проговори, като явно изпитваше някакво мрачно задоволство от собствените си думи.

— Удовлетворявам честолюбието си — каза той. — Това и само това — удовлетворявам честолюбието си. Спомняте си, нали, мис Бедингфийлд, че „поради този грях бяха низвергнати ангелите“ и прочие.

— Говори се — бавно казах аз, — че вие всъщност работите за правителството, че сте от разузнаването. Вярно ли е?

Въобразявах ли си, или той наистина се поколеба за частица от секундата, преди да отговори?

— Мога да ви уверя, мис Бедингфийлд, че съм тук единствено в качеството си на частно лице, което пътува за собствено удоволствие.

По-късно, когато премислих отговора, ми направи впечатление, че е до известна степен двусмислен. Може би самият той желаеше думите му да прозвучат така.

Разстоянието до колата изминахме в мълчание. Към средата на пътя за Булавайо спряхме да пием чай в една примитивна постройка край шосето. Собственикът копаеше в градината и изглеждаше раздразнен, че го безпокоим. След безкрайно чакане той ни понесе престояли сладки и изстинал чай. После отново изчезна в градината си.

Той едва се беше скрил от погледа ни, когато ни заобиколиха няколко котки. Бяха шест и жално мяукаха и един глас. Врявата беше оглушителна. Подхвърлих им няколко парченца от сладките. Те лакомо ги изгълтаха. Налях останалото мляко в една чинийка, при което те се сборичкаха за него.

— О — извиках с негодувание аз, — та те са прегладнели! Това е отвратително. Моля ви, моля ви, поръчайте още мляко и една чиния сладки.

Полковник Рейс мълчаливо тръгна да изпълни молбата ми. Котките бяха започнали да мяукат отново. Той се върна с голяма кана мляко, което те излочиха до капчица.

Когато станах, на лицето ми беше изписана решителност.

— Ще взема тези котки с нас — няма да ги оставя тук.

— Скъпо мое дете, бъдете разумна. Не можете да разнасяте със себе си шест котки, както и петдесет животни от дърво.

— Не ме е грижа за животните от дърво. Тези котки са живи. Ще ги взема с мен.

— Нищо такова няма да направите. — Погледнах го възмутено, но той продължи: — Мислите, че съм жесток, но не можете да прекарате живота си, затрогвайки се от подобни неща. Няма смисъл да се противите — няма да ви позволя да ги вземете. Нали знаете, че това е примитивна страна, а аз съм по-силен от вас.

Винаги безпогрешно съм разбирала кога съм претърпяла поражение. Тръгнах към колата е насълзени очи.

— Вероятно само днес са останали без храна — опита се да ме утеши той. — Съпругата на този човек е заминала за припаси в Булавайо. Така че всичко ще бъде наред. Освен това много добре знаете, че светът е пълен с котки, които гладуват.

— Недейте, моля ви, недейте — поривисто изрекох аз.

— Трябва да приемате живота такъв, какъвто е. Трябва да бъдете твърда и безмилостна — какъвто съм аз. Това е тайната на силата — и тайната на успеха.

— По-добре мъртва, отколкото безмилостна — разпалено заявих аз.

Качихме се на колата и потеглихме. Бавно започнах отново да се съвземам. Внезапно, за моя голяма изненада, той взе ръката ми в своите.

— Ан — тихо каза той, — желая ви. Ще се омъжите ли за мен?

Почувствах се съвсем объркана.

— О, не — смотолевих аз. — Не мога.

— Защо не?

— Не изпитвам към вас такива чувства. Никога не съм ви възприемала по този начин.

— Разбирам. Това ли е единствената причина?

Трябваше да бъда честна. Дължах му това.

— Не — отговорих аз, — не е. Виждате ли… аз… аз обичам друг.

— Разбирам — повтори той. — А това отнася ли се за началото? Когато ви видях за пръв път на борда на Килморден Касъл?

— Не — промълвих аз. — Случи се… след това.

— Разбирам — потрети той, но този път усетих в гласа му решителна нотка, която ме накара да се обърна и да го погледна. Лицето му беше по-мрачно от всякога.