Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

— Къде беше дървото?

— Надвиснало над пролома. Ако дрехите ви не се бяха закачили за клоните му, сигурно щяхте да станете на пихтия.

Изтръпнах от ужас. Внезапно в ума ми проблесна друга мисъл.

— Значи не сте знаели, че съм тук. Ами онази бележка?

— Каква бележка?

— Бележката, която ми изпратихте и с която ме молихте да се срещнем при просеката?

Той ме изгледа учудено.

— Не съм пращал никаква бележка.

Почувствах как се изчервявам до корените на косата си. За щастие той като че ли не забеляза това.

— Как, тогава, сте се озовали там по такъв удивителен начин? — попитах аз колкото се може по-равнодушно. — И какво всъщност правите в тази част на света?

— Аз живея тук — простичко отвърна той.

— На този остров?

— Да. Дойдох тук след войната. Понякога возя компании от хотела с лодката си, но тук почти от нищо нямам нужда, тъй че през по-голямата част от времето правя каквото си поискам.

— Живеете тук сам-самичък?

— Не жадувам за компания, уверявам ви — отговори хладно той.

— Съжалявам тогава, че ви натрапих своята — отвърнах аз, — но изглежда никой не е искал мнението ми по този въпрос.

За моя изненада в очите му се появиха весели пламъчета.

— Абсолютно никой. Метнах ви през рамо като чувал с картофи и ви пренесох до лодката. Също като първобитен човек от Каменната ера.

— Но по съвсем друга причина — подхвърлих аз.

Този път той се изчерви, страните му пламнаха.

Червенината личеше дори под тена на лицето му.

— Но не ми казахте защо сте се скитали там, в толкова удачно избрано за мен време? — побързах да кажа аз, за да прикрия смущението му.

— Не можех да заспя. Не ме свърташе на едно място — бях неспокоен. Имах чувството, че нещо ще се случи. Най-накрая се качих на лодката, доплавах до брега и тръгнах към Водопада. Тъкмо бях стигнал до дерето с палмите, когато чух, че извикахте.

— Защо не потърсихте помощ от хотела, вместо да ме мъкнете чак дотук? — попитах аз.

Той отново се изчерви.

— Предполагам във вашите очи това изглежда непростима волност — но мисля, че дори и сега не осъзнавате на каква опасност сте изложена. Мислите си, че е трябвало да уведомя приятелите ви? Не, аз се заклех пред себе си, че ще се грижа за вас по-добре от всеки друг. На този остров не стъпва жива душа. Доведох старата Батани, която някога излекувах от треска, да се грижи за вас. Тя ми е предана. Никога няма и думичка да каже. Бих могъл да ви държа тук месеци наред и никой няма да разбере.

Бих могъл да ви държа тук месеци наред и никой няма да разбере! Какво удоволствие ми доставяха някои думи!

— Постъпили сте съвсем правилно — тихо казах аз. — И аз на никого няма да се обадя. Един или два дни повече безпокойство нямат кой знае какво значение. Освен това те не са ми толкова близки. Всъщност са само мои познати — дори Сюзън. И който и да е написал тази бележка, сигурно е знаел доста! Външен човек не би могъл да направи това.

Този път успях да спомена бележката, без изобщо да се изчервя.

— Ако приемете един съвет от мен… — Каза той колебливо.

— Едва ли — отговорих аз съвсем откровено. — Но нищо няма да загубя, ако го чуя.

— Винаги ли правите единствено това, което ви харесва, мис Бедингфийлд?

— Обикновено — предпазливо отвърнах аз. На всеки друг бих казала „Винаги“.

— Горко на съпруга ви — неочаквано рече той.

— Няма защо да го съжалявате — отговорих аз. — Не бих и помислила да се омъжа за някого, ако не съм лудо влюбена в него. А, разбира се, в действителност нищо не доставя по-голямо удоволствие на една жена от това да прави всички онези неща, които на нея лично не харесват, за някого, когото наистина харесва. И колкото по-своенравна е тя, толкова повече й харесва.

— Боя се, че не съм съгласен с вас. По правило става точно обратното. — Той заяви това леко подигравателно.

— Точно така — разгорещено възкликнах аз. — И затова има толкова неудачни бракове. Всичко е по вина на мъжете. Те или отстъпват за всичко на жените си — и жените ги презират, или са абсолютни егоисти, които винаги настояват на онова, което са си наумили и никога не казват „благодаря“. Добрият съпруг съумява да накара съпругата си да направи точно това, което той иска, а после се разтапя в благодарности. Жените обичат да се подчиняват, но мразят, когато жертвите, които правят, не се оценяват. От друга страна мъжете никак не ценят жени, които през цялото време ги глезят. Когато се омъжа, през по-голямата част от времето ще бъда същински дявол, а след това, когато съпругът ми най-малко очаква, ще му покажа какъв чудесен ангел мога да бъда!