Агата Кристи - Тъжният кипарис

— Винаги съм се надявала, че ще се оженят, но никога не съм го казвала. Младите хора са толкова непоследователни. Това би ги отдалечило от мен. Още когато бяха деца, забелязах, че Елинор е много влюбена в Роди. Но не бях сигурна за него. Той е странно същество. Хенри бе такъв — сдържан и изтънчен… Да, Хенри…

Помълча малко, унесена в мисли за починалия си съпруг, после промълви:

— Толкова отдавна… толкова отдавна… Бяхме женени едва от пет години, когато той почина. Двустранна пневмония… Бяхме щастливи, да, много щастливи. Сега ми изглежда съвсем нереално. Аз бях странно, саможиво, незряло момиче. Главата ми бе пълна с идеали. Боготворях героите. Хвърчах в облаците…

— Сигурно сте били много самотна след това?

— След това? О, да, ужасно самотна. Бях само на двайсет и шест години… а вече прехвърлих шейсетте. Мина много време, мила моя… много време. — Изведнъж каза рязко: — А и сега как можа да ми се случи!

— Болестта ли?

— Да. Винаги съм се ужасявала от инсулта. Толкова е унизително! Мият те и те гледат като бебе! Безпомощна си! Нищо не можеш да направиш сама. Ще полудея! Сестра О’Брайън, бих казала, е добра жена. Не обръща внимание, че й се карам, а и не е съвсем глупава. Но за мен е от голямо значение, че ти си тук, Мери.

— Наистина ли? — изчерви се момичето. — Толкова се радвам, госпожо Уелман.

Лора Уелман я погледна проницателно:

— Ти май се тревожиш напоследък, а? За бъдещето си. Остави на мен, скъпа. Ще се погрижа да получиш нужното, за да се чувстваш независима и да имаш професия. Но бъди малко по-търпелива, за мен е от голямо значение да си тук сега.

— О, госпожо Уелман, разбира се, разбира се! За нищо на света не бих ви изоставила. Освен ако вие не пожелаете…

— Аз наистина искам ти… — гласът й стана необичайно дълбок и прочувствен. — Ти си ми, ти си ми съвсем като дъщеря, Мери. Гледах те как растеш тук, в Хънтърбъри. Стана красиво момиче… Гордея се с теб, дете. Надявам се, че съм успяла да направя най-доброто за теб.

Мери бързо й отговори:

— Ако имате предвид, че образованието и доброто възпитание, което ми дадохте, не подхожда на момиче с моя произход, че сте направили от мен дама, както казва баща ми, и че не съм доволна, то това не е вярно. Толкова съм ви благодарна! И ако проявявам нетърпение да започна сама да изкарвам прехраната си, то е само защото смятам, че така е правилно. Не бива да стоя, без да върша нищо след всичко, което направихте за мен. Не бих искала да говорят, че живея на ваш гръб.

Гласът на Лора Уелман стана рязък:

— Значи ето с какво ти пълни главата старият Джеръд. Не обръщай внимание на баща си, Мери. И дума не може да става, че ме използваш! Единственото, за което те моля, е, да бъдеш тук още малко. Скоро всичко ще свърши… Ако бяха оставили болестта да свърши своето, отдавна щях да съм умряла — без безкрайните суетни на лекарите и сестрите.

— О, не, госпожо Уелман! Доктор Лорд твърди, че ще живеете още дълго.

— Не горя от желание, благодаря! Скоро му разправях, че в едно цивилизовано общество би трябвало, ако пожелая, да сложа край на мъките си, а той да ми помогне да го направя по безболезнен начин, с някой подходящ медикамент. Казах му: „Ако имахте достатъчно смелост, докторе, не бихте се поколебали.“

— О! И той какво ви отговори? — извика Мери уплашено.

— Този неуважителен млад мъж само ми се ухили и ми заяви, че няма да рискува да отиде на бесилото. После добави: „Ако ми оставите всичките си пари, госпожо Уелман, тогава бих си помислил, разбира се!“ Безочлив млад нахалник! Но ми харесва! Посещенията му ми действат по-добре от лекарствата, с които ме тъпче.

— Да, той е много приятен — съгласи се момичето. — Сестра О’Брайън, а и сестра Хопкинс също го харесват много.

— На нейната възраст Хопкинс би трябвало да има повече здрав разум. Колкото до О’Брайън, тя му се усмихва глупаво и казва: „О, докторе!“, и усуква колана на престилката си всеки път, когато той се доближи до нея.

— Бедната сестра О’Брайън!

— Не е лоша наистина, но всички сестри ме нервират — каза тя снизходително. — Винаги мислят, че съкровеното ти желание е „чаша хубав чай“ в пет часа сутринта! — Спря се за момент и попита: — Какво е това, колата ли е?

Мери погледна през прозореца.

— Да, колата е. Пристигнаха госпожица Елинор и господин Родерик.

Госпожа Уелман се обърна към племенницата си:

— Много се радвам за теб и Роди, Елинор.

Елинор й се усмихна.

— Зная, лельо Лора.