Агата Кристи - Тъжният кипарис

След моментно колебание възрастната дама продължи:

— Ти го обичаш, нали, Елинор?

Тънките вежди на младата жена леко се повдигнаха.

— Разбира, се.

— Прости ми, скъпа, но знаеш ли, много си сдържана. Трудно е да се разбере какво мислиш или чувстваш. Когато бяхте по-малки, смятах, че ти много обичаш Роди, прекалено много…

Веждите на Елинор отново се повдигнаха.

— Прекалено много?

Възрастната дама кимна.

— Да. Не е разумно да се обича прекалено много. Но на младите момичета им се случва… Зарадвах се, когато замина за Германия, за да завършиш образованието си. После, когато се върна, ти изглеждаше съвсем безразлична към него. Стана ми жал. О, аз съм една стара досадница, трудно е да ми се угоди! Но винаги съм мислила, че си със силен характер, типичен за нашето семейство. Това едва ли ни прави по-щастливи… Но както вече казах, когато се върна от чужбина, ти се държеше така безразлично с Роди. Беше ми мъчно, защото винаги съм се надявала вие двамата да се ожените. Сега разбирам, че сте взели решение. Значи всичко е наред! И ти наистина го обичаш?

— Обичам Роди достатъчно, не прекалено много.

Госпожа Уелман поклати одобрително глава.

— Надявам се, че ще бъдете щастливи. Роди има нужда от любов, но не харесва силните чувства.

— Познавате Роди много добре! — развълнувано каза Елинор.

— Хубаво би било, ако Роди те обича малко повече, отколкото ти него.

— Както ни съветват по списанията: „Дръжте приятеля си в напрежение! Не му позволявайте да бъде сигурен във вас!“

Лора Уелман попита рязко:

— Нещастна ли си, моето момиче? Нещо не е наред?

— Не, не, няма нищо.

— Сигурно си мислиш, че съм малко нетактична. Скъпа моя, ти си млада и чувствителна. Боя се обаче, че животът също е твърде нетактичен…

— Предполагам, че е така — отбеляза Елинор с лека горчивина.

— Дете мое, нещастна ли си? Какво има?

— Нищо, абсолютно нищо. — Стана и отиде до прозореца. После се обърна леко и продължи: — Лельо Лора, кажете ми честно, мислите ли, че любовта винаги носи щастие?

Лицето на госпожа Уелман стана сериозно.

— В смисъла, който влагаш, Елинор, не, вероятно не… Да обичаш силно друго човешко същество обикновено носи повече тъга, отколкото радост. И все пак, Елинор, човек трябва да го изпита. Който никога не е обичал истински, той никога не е живял истински…

Момичето кимна и каза:

— Да, вие разбирате какво ми е…

Изведнъж се обърна рязко, а в погледа й имаше въпрос:

— Лельо Лора…

Вратата се отвори и в стаята влезе червенокосата сестра О’Брайън. Тя изчурулика:

— Госпожо Уелман, докторът е дошъл да ви види.

Доктор Лорд бе млад, трийсет и две годишен мъж. Косата му бе руса, с червеникав оттенък. Имаше грозновато, но приятно луничаво лице с проницателни светлосини очи и подчертано квадратна брадичка.

— Добро утро, госпожо Уелман! — поздрави той.

— Добро утро, доктор Лорд. Това е племенницата ми, госпожица Карлайл.

По откритото лице на доктор Лорд се изписа видим възторг и той каза:

— Приятно ми е.

Елинор му протегна ръка и той я пое толкова предпазливо, като че ли се страхуваше да не я счупи. Старата дама продължи:

— Елинор и племенникът ми пристигнаха, за да ме поразведрят.

— Чудесно! — възкликна доктор Лорд. — Нуждаете се точно от това! Сигурен съм, че ще ви се отрази много добре, госпожо Уелман.

Не можеше да отдели възхитения си поглед от Елинор.

Тя тръгна към вратата и каза:

— Вероятно ще се видим, преди да си тръгнете, доктор Лорд?

— О, да, ъ-ъ-ъ, разбира се!

Елинор излезе и затвори вратата след себе си. Лекарят се приближи до леглото, а сестра О’Брайън запърха след него.

Госпожа Уелман отбеляза закачливо:

— Пак ли обичайните ви номера, докторе — пулс, дишане, температура? Какви шарлатани сте вие, лекарите!

Сестра О’Брайън каза въздишка:

— О, госпожо Уелман. Говорят ли се такива работи на един лекар?

Доктор Лорд се усмихна:

— Сестра, аз съм съвсем прозрачен за госпожа Уелман! Въпреки това, госпожо Уелман, ще трябва да си свърша работата. Проблемът ми е, че аз така и не се научих как да се отнасям с пациентите си.

— Отношението ви към пациентите е такова, каквото трябва да бъде. Всъщност вие доста се гордеете с държанието си.

Питър Лорд се засмя и отбеляза:

— Така е според вас.

Зададе няколко от обичайните си въпроси и след като получи отговорите, се облегна на стола и й се усмихна.

— Възстановявате се чудесно.