Агата Кристи - Тъжният кипарис

— Искате да кажете, че след няколко седмици ще стана и ще започна да ходя?

— Е, не толкова скоро.

— Не, нали? Шарлатанин такъв! Какъв е смисълът да живея по този начин и да се грижат за мен, като че ли съм бебе?

— А в какво е смисълът на живота? Това е въпросът! Чели ли сте за едно интересно средновековно изобретение? В него не може нито да се стои, нито да се лежи, нито да се седи. Всеки би помислил, че ако си затворен в подобно нещо, ще умреш за няколко седмици. Но съвсем не е така. Един човек, прекарал шестнайсет години в желязната клетка и след като го освободили, доживял до дълбока старост.

— Какво искате да кажете с тази история? — попита Лора Уелман.

— Основната поука от нея е, че у всеки инстинктът за живот е различен. Човек не живее само защото трябва да живее. Хора, за които казваме, че би било по-добре да са мъртви, не желаят да умират! А хора, очевидно притежаващи всичко, за което си струва да се живее, се оставят да умрат, само защото нямат достатъчно воля да се борят.

— Продължавайте — подкани го госпожа Уелман.

— Ами това е. Каквото и да ми говорите, вие сте от хората, които наистина искат да живеят! И ако тялото ви иска да живее, няма смисъл разумът ви да му се противопоставя.

Възрастната дама смени темата:

— Харесва ли ви тук?

— Чувствам се добре.

— Не е ли малко еднообразно за млад човек като вас? Не искате ли да специализирате? Не ви ли отегчава практиката на селски лекар?

— Не, харесвам работата си — поклати глава той. — Харесвам хората и обикновените болести, с които ежедневно се сблъсквам. Нямам желание да откривам редкия бацил, причиняващ някоя странна болест. Харесвам си морбилито, варицелата и така нататък. Харесва ми да наблюдавам колко различно реагира организмът на тези болести. Изпитвам задоволство да се опитвам да усъвършенствам някое традиционно лечение. Проблемът ми е, че съм лишен от всякаква амбиция. Ще остана в селото, докато остарея и хората започнат да казват: „Доктор Лорд е тук отдавна и, разбира се, е приятен възрастен господин, но методите му са твърде старомодни. По-добре ще е да повикаме някой по-млад и съвременен лекар…“

— Май всичко сте предвидили — каза госпожа Уелман.

— Е, трябва да тръгвам — отвърна лекарят и стана.

— Мисля, че племенницата ми ще иска да поговори с вас. Между другото, какво ви е впечатлението от нея? За пръв път я виждате, нали?

Доктор Лорд силно се изчерви.

— Ами, красива е и, предполагам, умна.

Госпожа Уелман се замисли: „Колко е млад наистина…“, а после изрече на глас:

— Трябва да се ожените.

Роди се разходи из градината. Прекоси широката морава около къщата и тръгна по павираната пътека към зеленчуковата градина. Тя беше добре поддържана и имаше всякакви зеленчуци. Чудеше се дали някой ден двамата с Елинор ще живеят в Хънтърбъри. Надяваше се. Самият той би желал. Харесваше му живота в провинцията. Но се съмняваше, че на Елинор също й допада живота тук. Може би щеше да предпочете Лондон…

Трудно му бе да разбере какво точно иска Елинор. Тя не споделяше много мислите или чувствата си. Това му харесваше… Мразеше хората, които разказват всичко за себе си, защото смятат, че непременно искаш да го знаеш. Сдържаността е далеч по-интересна.

Замисли се за Елинор и отново реши, че тя наистина е съвършена. Нищо в нея не го дразнеше или отблъскваше. Приятно беше човек да я гледа, да разговаря с нея, компанията й беше чудесна.

Помисли си самодоволно: „Дяволски съм щастлив, че е моя. Не мога да разбера какво намира в мен.“

Родерик Уелман, въпреки изтънчеността си, не беше самонадеян. Искрено се чудеше как така Елинор се съгласи да се омъжи за него.

Бъдещето му изглеждаше доста обнадеждаващо. Беше благодарен, че добре осъзнава положението си. Мислеше си, че двамата с Елинор скоро ще се оженят, ако, разбира се, тя се съгласи. Но може би тя щеше да пожелае да отложат малко сватбата. Не биваше да я притеснява. В началото щеше да им бъде трудно, но нямаше за какво да се тревожат. Искрено се надяваше леля Лора да не умре скоро. Тя беше толкова мила и винаги много добра към него. Канеше го за ваканциите в имението и винаги проявяваше интерес към заниманията му.

Бързо изхвърли от съзнанието си мисълта за смъртта й (никак не обичаше да мисли за лоши неща). Не желаеше да си представя неприятни картини… Но след като всичко приключеше, тук ги очакваше чудесен живот, и то с толкова много пари. Зачуди се колко ли точно притежава леля му. Не че имаше някакво значение. За някои жени беше много важно кой притежава пари — съпругът или съпругата. Но не и за Елинор. Тя беше много тактична и парите не бяха всичко за нея. Помисли си: „Не, каквото и да се случи, няма причини да се тревожа!“