Агата Кристи: Тъжният кипарис

— Колко сте добра! — каза Мери.

— Ето бащата ти излиза от къщичката ви. Май денят му не е започнал много добре.

Приближиха се до големите железни порти. Един прегърбен възрастен мъж с мъка слизаше по стъпалата.

— Добро утро, господин Джеръд! — весело го поздрави сестра Хопкинс.

— Уф! — раздразнено отвърна Ифрейм Джеръд.

— Много приятно време! — продължи сестра Хопкинс.

— За вас може би, но не и за мен! Лумбагото жестоко ме мъчи!

— Миналата седмица бе доста влажна. Но сега е топло и сухо и болката ви ще премине — ободри го сестрата.

Резките й професионални маниери като че ли ядосаха стареца и той заяви намусено:

— Тези сестри, винаги приказват все едно и също. Веселят се за сметка на мъките на хората. Съвсем не ви е грижа! А сега пък и Мери реши да става сестра. Мислех си, че иска да бъде нещо повече, с тия нейни френски, немски, пиано и разните му там други работи, дето ги учи в скъпите училища и по чужбините.

Мери му отговори рязко:

— Само ако можех да стана медицинска сестра, би ми било достатъчно!

— Е, да! И съвсем скоро ще спреш да вършиш каквото и да било! Ще развяваш напред-назад добрите си обноски, финеса си на дама и ще безделничиш! Да мързелуваш — само това ти харесва, моето момиче!

В очите й се появиха сълзи:

— Не е вярно, татко. Нямаш право да говориш така!

Сестра Хопкинс се опита да разведри атмосферата:

— Май не сме в много добро настроение тази сутрин, а? Вие не мислите наистина така, нали, Джеръд? Мери е добро момиче и добра дъщеря.

Джеръд погледна със злоба дъщеря си.

— Тя вече не ми е дъщеря — с тоя френски, история и префърцунени приказки! Пфу!

Обърна се и си влезе в къщичката.

В очите на Мери блестяха сълзи. Погледна сестрата и каза:

— Нали виждате, сестра, колко ми е трудно! Той е толкова несправедлив. Никога не ме е харесвал, дори когато бях малко момиче. Мама постоянно трябваше да ме защитава.

— Хайде, хайде, не се тревожи чак толкова! — опита се да я успокои сестра Хопкинс. — Господ ни праща трудностите, за да ни изпита! О, Боже, закъснявам. Толкова много посещения имам тази сутрин.

Мери Джеръд се загледа в бързо отдалечаващата се жена и с тъга си помисли, че на този свят наистина няма кой да й помогне. Въпреки милото си държание сестра Хопкинс й даде само банални съвети и не предложи нищо ново.

Помисли си печално: „А сега какво да правя?“

Госпожа Уелман лежеше будна, заобиколена от много възглавници. Дишаше малко тежко. Дълбоките й сини очи, като очите на племенницата й Елинор, бяха вперени в тавана. Беше едра, тежка жена с красив профил и добре оформен орлов нос. Лицето й излъчваше гордост и решителност.

Сведе очи и погледът й се спря на момичето, което седеше до прозореца. В очите й имаше нежност и тъга.

— Мери… — промълви.

— О, вие сте будна, госпожо Уелман — обърна се бързо тя.

— Да. Будна съм от доста време…

— Не знаех. Щях да…

Възрастната дама я прекъсна:

— Няма нищо. Мислих, мислих за много неща.

— За какво, госпожо Уелман?

Загриженият тон и състрадателният поглед на момичето смекчиха изражението на старата дама. Тя каза нежно:

— Много съм привързана към теб, скъпа моя. Ти си толкова добра с мен.

— О, госпожо Уелман, вие сте тази, която винаги е била добра с мен. Ако не бяхте вие, не знам какво щях да правя! Толкова съм ви задължена!

— Не зная… Не зная, не съм сигурна…

Болната дама размърда неспокойно дясната си ръка, а лявата остана неподвижна и безжизнена.

— На човек му се иска да направи най-доброто, но е толкова трудно да се разбере кое е най-доброто, кое е най-правилното. Винаги съм била така уверена в себе си…

— О, не, сигурна съм, че винаги сте знаели как да постъпите — каза Мери Джеръд.

Лора Уелман обаче поклати със съмнение глава.

— Не, не. Тревожа се. Имам един голям недостатък, Мери — горда съм. А гордостта е по-страшна и от дявола, фамилна черта. Елинор също я притежава.

— Хубаво е, че госпожица Елинор и господин Родерик пристигат — отбеляза момичето. — Ще ви разведрят. Отдавна не са ви посещавали.

— Добри деца са, много добри. А и двамата са привързани към мен. Никога не съм се съмнявала, че ако им се обадя, веднага ще дойдат. Но не искам да го правя твърде често. Те са щастливи млади хора. Животът е пред тях. Не е нужно толкова рано да се сблъскват с болестта и страданието.

— Сигурна съм, че те не мислят така, госпожо Уелман.

Болната жена продължи да говори, като че ли повече на себе си, отколкото на момичето: