Агата Кристи: Тъжният кипарис

— Не съм користен — продължи той сериозно. — Но, в крайна сметка, самата леля Лора неведнъж е казвала, че ние с теб сме единствените й роднини. Ти си нейна племенница, дете на брат й, а аз — племенник на съпруга й. Винаги ни е давала да разберем, че когато умре, един от нас ще я наследи, а по-вероятно и двамата. Става въпрос за много пари, Елинор.

— Да — отговори тя замислено. — Вероятно са много.

— Не е лесно да се поддържа Хънтърбъри — замълча за момент, после продължи: — Чичо Хенри, както се казва, не беше много състоятелен, когато срещна леля Лора. Тя обаче бе много богата. Двамата с баща ти наследиха огромно богатство. Жалко, че баща ти го пропиля.

— Горкият татко, нямаше нюх към търговията. Преди да умре, много се тревожеше за мен — въздъхна Елинор.

— Да. Леля Лора бе много по-разумна от него. Омъжи се за чичо Хенри и после купиха имението Хънтърбъри. Наскоро тя сподели с мен, че всички инвестиции, които е правила, са били успешни и никога не е губила.

— Чичо Хенри й остави всичко, нали?

Роди кимна.

— Да, жалко, че почина толкова скоро след сватбата. Тя така и не се омъжи повторно. Остана му вярна до гроб. А и с нас винаги е била много добра. Отнася се с мен като с роден племенник. Когато съм имал неприятности, винаги ми е помагала. Е, добре че не ми се случваха прекалено често!

— С мен също е била изключително щедра — каза Елинор.

— Леля Лора е много сърдечен човек — продължи Роди. — Струва ми се, Елинор, че без да го съзнаваме, с теб живеем доста разточително, имайки предвид с какво всъщност разполагаме.

— Май си прав… — съгласи се тя унило. — Всичко е толкова скъпо — дрехите, парфюмите, а също и такива глупости, като коктейлите, киното, та дори и грамофонните плочи.

— Скъпа, ти си такова нежно създание! Не си свикнала нито да се трудиш, нито да пестиш!

— Мислиш ли, че трябва да започна, Роди?

Той поклати глава.

— Харесвам те такава, каквато си: деликатна, сдържана и малко иронична. Би ми било много неприятно, ако се промениш. Искам да кажа само това, че ако не беше леля Лора, ти вероятно би работила нещо досадно. — После продължи: — Същото важи и за мен. Имам някаква работа. Кантората „Люис & Хюм“ не е чак толкова престижна, но напълно ме устройва. Запазвам самоуважението си, като работя, но, забележи, не се тревожа за бъдещето си, защото очаквам леля Лора да ми остави нещо.

— Приличаме на готованци! — заключи Елинор.

— Глупости! Дадоха ни да разберем, че някой ден ще имаме пари. Това е всичко. Естествено е този факт да повлияе на поведението ни.

— Всъщност леля Лора никога не ни е казвала на кого точно е оставила парите си — замислено отбеляза Елинор.

— Няма значение! Най-вероятно ще ги раздели между двама ни, но ако не стане така, ако тя остави всичко или по-голямата част от наследството на теб, като нейна кръвна роднина, то тогава, скъпа, наследството ще бъде и за мен, защото аз ще се оженя за теб. Ако възрастната дама реши да остави по-голямата част на мен като представител на рода Уелман, то пак всичко ще бъде наред, защото ти ще се омъжиш за мен.

Той й намигна закачливо и продължи:

— Какво щастие, че се обичаме. Обичаш ме, нали, Елинор?

— Да — малко студено и надменно отвърна тя.

— Да! — изимитира я Роди. — Ти си великолепна, Елинор. Само как изглеждаш! Недостъпна и сдържана — същинска принцеса! Предполагам, че тези твои качества ме накараха да се влюбя в теб.

— Така ли? — сдържайки дъха си, попита тя.

— Да. — Той се намръщи. — Някои жени са, как да кажа, с такова чувство за собственост. Приличат на кучета с привързаността си и непрекъснато демонстрират чувствата си. Не бих го понесъл! Докато с теб никога не съм сигурен. Можеш всеки момент да станеш студена и недостъпна по начин, по който само ти умееш. Можеш съвсем хладнокръвно да промениш мнението си, ей така, без да ти мигне окото. Ти си невероятно създание, Елинор! Като произведение на изкуството. Толкова съвършена! — После продължи: — Знаеш ли, струва ми си, че нашият брак ще бъде безупречен… Обичаме се достатъчно, но не прекалено. Добри приятели сме. Вкусовете ни са еднакви. Познаваме се много добре. Имаме всички предимства от това, че сме братовчеди, без недостатъците на кръвното родство. Никога няма да ми омръзнеш, защото си така загадъчна. Но аз може би ще ти омръзна. Толкова съм обикновен…

Елинор го прекъсна:

— Няма да ми омръзнеш, Роди! Никога!

— Сладка моя! — Той я целуна. — Струва ми се, че леля Лора е наясно за нашите чувства, въпреки че отдавна не сме ходили при нея, всъщност откакто взехме окончателно решение. Може дори да го използваме като предлог за посещението си, нали?