Агата Кристи: Тъжният кипарис

— Да. Скоро си мислех…

Роди продължи изречението й:

— … че не я посещаваме толкова често, колкото би трябвало. Аз също си го мислех. Когато получи инсулт, всяка събота и неделя бяхме при нея, а сега вече два месеца не сме стъпвали там.

— Щяхме веднага да отидем, ако ни се беше обадила.

— Да, разбира се. А и леля харесва сестра О’Брайън. Тя се грижи добре за нея. Все пак мисля, че бяхме малко безотговорни. Казвам го от чисто хуманна гледна точка, а не заради парите.

— Наистина — съгласи се Елинор.

— Така че това ужасно писмо в крайна сметка е за добро. Ще заминем за имението, за да защитим интересите си и защото обичаме милата старица.

Роди извади клечка кибрит, взе писмото от Елинор и го запали.

— Чудя се кой ли го е писал? — изрече той. — Не че е важно… Някой, който е на „наша страна“, както казвахме като деца. Може би ни мислят доброто. Майката на Джим Партингтън замина за Ривиерата, запозна се с млад италиански лекар, който се грижеше за нея, влюби се и му завеща цялото си състояние. Джим и сестрите му се опитаха да оспорят завещанието, но не успяха…

— Леля Лора харесва новия лекар, който пое пациентите на доктор Рансъм, но все пак не чак толкова! А и в това ужасно писмо се говори за момиче. Сигурно е Мери.

— Ще отидем и ще видим…

Сестра О’Брайън изскочи от спалнята на госпожа Уелман и влезе в банята. Промърмори през рамо:

— Ще сложа чайника. Сигурна съм, че една чаша чай ще ви се отрази добре, сестра.

Сестра Хопкинс отвърна със задоволство:

— Ами, скъпа, чаша чай ми се отразява добре всеки път. Винаги съм казвала, че няма нищо по-хубаво от чаша силен чай.

Сестра О’Брайън напълни чайника и запали газовия котлон.

— Имам всичко тук, в този шкаф — чашки, чинийки и захар, а Една ми носи прясно мляко два пъти дневно. Няма нужда непрекъснато да натискаш звънеца. Хубаво нещо е това котлонче, водата завира за секунди.

Сестра О’Брайън бе висока червенокоса жена на трийсет години, с ослепително бели зъби, луничаво лице и приветлива усмивка. С жизнеността и веселия си нрав тя бе любимка на пациентите си. Сестра Хопкинс, участъковата сестра, която идваше всяка сутрин да помага за тоалета на тежката възрастна дама, бе пъргава и опитна жена на средна възраст с грозновато лице.

— Всичко в тази къща се прави както трябва — одобрително каза тя.

— Да — съгласи се другата сестра. — Къщата е малко старомодна, няма парно, но има достатъчно камини. Прислугата си знае задълженията, а и госпожа Бишоп ги държи изкъсо.

— Днешните момичета трудно ги издържам. Повечето от тях не знаят какво искат, а и никаква работа не могат да свършат свястно — каза сестра Хопкинс.

— Мери Джеръд е добро момиче — отвърна сестра О’Брайън. — Не мога да си представя какво би правила госпожа Уелман без нея. Чу ли как питаше за нея преди малко? Бих казала дори, че е чудесно момиче и има добри обноски.

— Мъчно ми е за Мери. Старият й баща постоянно я дразни.

— Нито една свястна дума не можеш да чуеш от този стар темерут — възмути се сестра О’Брайън. — А, ето, чайникът завря. Сега ще направя чая.

Тя приготви горещ силен чай и напълни чашите. Двете се настаниха в стаята на сестра О’Брайън, която се намираше до спалнята на госпожа Уелман.

— Ще дойдат господин Уелман и госпожица Карлайл — съобщи сестра О’Брайън. — Тази сутрин получихме телеграма.

— О, чудесно! — зарадва се сестра Хопкинс. — Чудех се от какво ли е развълнувана старата дама. Май отдавна не са идвали?

— Трябва да има повече от два месеца. Господин Уелман е толкова приятен млад мъж. Ама е много горделив.

— Скоро видях нейна снимка в „Татлър“. Беше с приятел — сети се сестра Хопкинс.

— Тя е доста известна в обществото, нали? И винаги е с такива хубави дрехи! Мислите ли, че в действителност е толкова красива?

— Трудно може да се каже как в действителност изглеждат тези момичета под такова количество грим! — възкликна сестра Хопкинс. — Според мен тя не е толкова красива, колкото Мери Джеръд.

Сестра О’Брайън сви устни и наклони глава.

— Може и да сте права. Но Мери няма стил!

Сестра Хопкинс поучително заяви:

— „Дрехите правят човека!“

— Още малко чай, сестра?

— С удоволствие. Благодаря.

Двете жени доближиха глави над чашите с горещ чай. Сестра О’Брайън започна:

— Снощи се случи нещо странно. Нощес в два часа отидох да видя както обикновено старата дама. Беше будна, но като че ли сънуваше, защото когато влязох, тя промълви: „Снимката. Трябва да видя снимката.“ Аз й казах: „Разбира се, госпожо Уелман. Но не е ли по-добре да почакате до сутринта?“, а тя ми отговори: „Не, искам да я видя сега!“ Така че аз й рекох: „Ами добре. Къде е снимката? Тази на господин Родерик ли имате предвид?“ А тя ми отговори: „Родерик? Не. Люис.“ Започна да се надига от леглото и аз се приближих, за да й помогна. От малката кутийка на нощното шкафче тя извади връзка ключове и ми каза да отворя второто чекмедже на високия скрин. А там наистина имаше голяма снимка в сребърна рамка. Такъв красив мъж! В единия ъгъл бе написано „Люис“. Изглеждаше доста старомодно. Снимката сигурно е правена преди много години. Занесох й я и тя дълго време я държа, взираше се в нея. От време на време промърморваше: „Люис, Люис.“ Въздъхна и ми я даде, за да я прибера на мястото й. И можете ли да си представите, когато се обърнах, тя вече спеше сладко като дете.