Агата Кристи: Тъжният кипарис

Елинор все още гледаше със сбърчено от отвращение чело писмото, когато вратата се отвори. Прислужничката оповести:

— Господин Уелман.

Влезе Роди.

Роди! Както всеки път Елинор усети леко замайване, трепет от удоволствието, че го вижда. Имаше чувството, че е длъжна да бъде въздържана и хладна с него. Защото бе съвсем очевидно, че Роди, въпреки че я обичаше, не изпитваше към нея това, което чувстваше тя към него. Когато го видя за пръв път, сърцето й сякаш се обърна и тя усети болка. Абсурдно бе, че един обикновен мъж, да, съвсем обикновен млад мъж може да предизвика подобно нещо! Достатъчно бе да го погледне и й се завиваше свят. От гласа му можеше да се разплаче. Любовта би трябвало да бъде приятно изживяване, а не нещо, което ти причинява такава силна болка… Едно бе ясно: човек трябва да бъде много, много внимателен и сдържан. Мъжете не обичат предаността и обожанието. Роди също.

Тя го поздрави с безразличие:

— Здравей, Роди!

— Здравей, скъпа — отговори той. — Изглеждаш доста притеснена. Да не би да е някаква сметка?

Елинор поклати глава. Той каза:

— Помислих си, че може да е. В средата на лятото сме, сезонът на изкушенията, и сметките валят една след друга.

— По-ужасно. Анонимно писмо — отвърна тя.

Роди учудено повдигна вежди. Изтънченото му, деликатно лице се скова.

— Не! — възкликна с отвращение.

— Наистина е ужасно…

Тя тръгна към бюрото си.

— Предполагам, че е най-добре да го скъсам.

Можеше да го унищожи и почти го бе направила, защото Роди и анонимните писма бяха две несъвместими неща. Трябваше да го хвърли и да приключи с това. Той нямаше да я спре. Неговата изтънченост бе много по-силна от любопитството му.

Но нещо я накара да промени решението си. Тя каза:

— Може би все пак е по-добре да го прочетеш. После ще го изгорим. Отнася се за леля Лора.

Роди с изненада повдигна вежди.

— За леля Лора?

Взе писмото, прочете го и на лицето му се изписа отвращение. Върна й го.

— Да — каза. — Наистина трябва да се изгори! Колко странни са хората!

— Мислиш ли, че е някой от слугите? — попита Елинор.

— Предполагам. — Той се поколеба и продължи: — Чудя се кое ли е момичето, за което се говори?

— Струва ми се, че е Мери Джеръд — отговори замислено тя.

Роди се помъчи да си я спомни.

— Мери Джеръд? Коя е тя?

— Дъщерята на пазача. Живеят в малката къща на имението. Сигурно си я спомняш като дете. Леля Лора беше доста привързана към нея и полагаше големи грижи за образованието й. Плащаше за училището, за уроците й по пиано и по френски език и за още много други неща.

— О, да! Сега си спомних. Едно мършаво дете, само крака и ръце, с буйна руса коса — каза Роди.

— Да, вероятно не си я виждал от лятната ваканция, когато мама и татко бяха в чужбина. Не посещаваш Хънтърбъри толкова често, колкото мен, а освен това тя бе известно време в Германия като момиче au pair 1 1 Au pair (фр.) — лице, което извършва определени услуги в чужда страна срещу храна и квартира, за да изучава езика. — Б.пр. . Когато бяхме деца, често я измъквахме от къщи, за да си играем.

— Как изглежда сега? — попита Роди.

— Красиво младо момиче с добри маниери и всичко останало. Благодарение на образованието й никога не би допуснал, че е дъщеря на стария Джеръд.

— Станала е млада дама, така ли?

— Да. Струва ми се, че по тази причина тя не се чувства добре вкъщи. Госпожа Джеръд почина преди няколко години, а Мери не се разбира с баща си. Той й се присмива, че е образована и има добри обноски.

— Хората не предполагат какво зло могат да причинят, когато „образоват“ някого! Много често това е жестокост, а не милосърдие — отбеляза Роди раздразнено.

— Предполагам, че прекарва много време у дома… Знам, че след инсулта на леля момичето й чете на глас.

— Защо не й чете сестрата? — попита той.

— Сестра О’Брайън говори на ужасен диалект. Не се учудвам, че леля Лора предпочита Мери — усмихна се Елинор.

Роди се разходи две-три минути нервно из стаята. После каза:

— Знаеш ли, Елинор, мисля, че трябва да посетим леля.

— Заради това? — потръпна тя.

— Не, съвсем не! О, по дяволите, човек трябва да е честен! Колкото и непочтено да изглежда, в писмото може да има и частица истина. Имам предвид, че ако старата дама е доста зле…

— Добре, Роди.

Той я погледна и й се усмихна чаровно, признавайки греховността на човешката природа.

— А парите й са важни, Елинор. И за двама ни.

— О, да — съгласи се тя.