Робин Кук - Сфинкс

Магазинчето за антики на Тюфик Хамди, заедно с много други, се гушеше в кривите и прашни улички зад храма на Луксор. Бяха близо до по-големите хотели и изкарваха прехраната си от нищо неподозиращите туристи. Повечето от антиките, които продаваха, бяха фалшификати, изработени на Западния бряг. Ахмед не знаеше къде точно се намира магазинът на Тюфик Хамди, затова попита още с пристигането си.

Казаха му улицата и номера и той лесно го откри, но беше заключен. Не беше просто затворен за обяд. На прозорците имаше капаци.

Върза Сауда на сянка и попита в съседните магазини за Тюфик Хамди. Отговорите бяха едни и същи. Тюфик изобщо не бил отварял днес и това наистина било странно, защото от години не бил пропускал ден. А един допълни, че отсъствието му сигурно има нещо общо със скорошната смърт на баща му в Кайро.

Ахмед тръгна към Сауда и за последен път погледна заключения магазин. Вратата привлече вниманието му. Когато се вгледа отблизо, той видя дълга прясна пукнатина в дъската. Сякаш част от нея е била отчупена и след това поставена отново. Пъхна пръсти между дъските и дръпна. Изобщо не помръдна. Погледна горния ръб и забеляза, че дъските не са хванати отвътре, както обикновено, а са заковани за касата. Явно Тюфик Хамди бе решил да затвори магазина за по-дълго време.

Ахмед отстъпи една-две крачки и поглади мустака си. После сви рамене и отиде при Сауда. Помисли си, че Тюфик Хамди може наистина да е заминал за Кайро. Почуди се как може да открие къде живее семейството му.

Преди да стигне до коня, той срещна стар семеен приятел и се заприказва. Мислите му витаеха далеч от изтърканите баналности, които си разменяха. В това че вратата бе закована, имаше нещо много обезпокоително. Едва дочака да се сбогува със събеседника си и подмина търговската част, за да навлезе в лабиринта от улички, които водеха до пространството зад магазините. Обедното слънце яко напичаше и Ахмед почувства, че по челото му избиват капчици пот.

Точно зад магазинчетата той се озова в нещо като зайчарник от набързо скърпени навеси. Пред него се разбягаха кокошки, десетина голи деца прекъснаха игрите си и го зяпнаха. След няколко опита той най-после намери задния вход на магазина. През цепките между дъските се виждаше малък, постлан с тухли двор.

Пред погледите на няколко тригодишни момчета той опря рамо на вратата и я насили, докато се отвори достатъчно, за да влезе. Дворчето бе дълго около петнадесет фута и водеше до друга врата. Отляво тръгваше някакъв коридор. Ахмед притвори вратата, която беше изкъртил и видя как един тлъст тъмнокафяв плъх излезе от коридора, прекоси двора и се шмугна в канализационната тръба. Въздухът беше тежък, горещ и застоял.

Коридорът водеше до малка стая, в която Тюфик явно живееше. Ахмед прекрачи прага. На малката дървена маса се виждаха развалено манго и парче козе сирене, покрито с мухи. Всичко останало в стаята не си беше на мястото. Един шкаф в дъното беше с изкъртена врата. Навсякъде имаше разхвърляни книжа. Някой беше копал на няколко места в кирпичените стени. Ахмед се оглеждаше с нарастващо безпокойство и се чудеше какво ли се е случило.

С бързи стъпки той излезе от жилищната част и приближи вратата към магазина. Не беше заключена и висеше на пантите си с явни следи от насилие. Вътре бе тъмно. Тънки лъчи светлина проникваха през дъските върху витрината. Ахмед изчака, докато очите му свикнат с полумрака. Чу трополене на малки крачка. Плъхове.

Хаосът в магазина бе много по-голям, отколкото в стаята. Големите шкафове бяха съборени от стената, насечени на трески и струпани по средата. Съдържанието им бе потрошено и пръснато. Сякаш тайфун бе минал през магазина. За да влезе, Ахмед трябваше да си проправи път през потрошените мебели. Стигна до центъра на магазина и се втрещи. Беше открил Тюфик Хамди. Мъртъв. Тялото бе преметнато над дървения тезгях, който сега бе покрит със съсирена кръв. Ръцете бяха разперени, заковани с дланите надолу върху тезгяха. Почти всички нокти бяха извадени, а китките — отрязани. Бил е заставен да гледа как изтича собствената му кръв. Лицето му беше бяло като на призрак, в устата му имаше затъкнат мръсен парцал.

Отпъди мухите и видя, че плъховете вече се бяха заели с трупа. Тази зверска жестокост го отврати и вбеси. А с гнева дойде и мисълта, че болестите и покварата на модерния Кайро ще се разпространят като смъртоносна зараза и в любимия му Луксор. Ахмед знаеше, че трябва да предотврати това бедствие.