Робин Кук - Сфинкс

— А какво ще кажете да се видим направо при вас, в „Хилтън“?

— Този следобед ще ходя на пазара „Кан ел Калили“ — помисли си дали да спомене за Ричард, но реши, че няма да е зле да си запази известен елемент на изненада.

— Един момент — каза Стефанос.

Ерика чу приглушен разговор. Стефанос бе закрил микрофона с ръка.

— Съжалявам, че ви прекъснах — продължи той с тон, от който изобщо не личеше, че съжалява. — Знаете ли джамията „Ал Ажар“, точно до „Кан ел Калили“?

— Да — отвърна Ерика. Спомняше си, че Ивон беше й я показал.

— Там ще се срещнем. Лесно ще я намерите. Два и половина. Наистина нямам търпение да ви видя. Ивон дьо Марго ми наговори куп приятни неща за вас.

Ерика затвори телефона. Беше неспокойна, дори малко се страхуваше. Съгласи се на тази среща заради Ивон. И бе убедена, че той в никакъв случай не би я допуснал до Стефанос, ако това представлява заплаха за нея. И въпреки това неприятното усещане си остана.

Луксор, 11:40

Мисълта за насилствената смърт на Гамал Ибрахим все още го гнетеше, но вече бе склонен да я припише на неведомата воля на Аллах и тъй чувството му за вина сякаш започна да го напуска. Ахмед знаеше, че професията му неизбежно е свързана с подобни моменти.

Предишната вечер, както при всяко идване, посети дома на родителите си. Той силно обичаше майка си и не одобряваше решението й да стои вкъщи и да се грижи за баща му, който беше инвалид. Майка му бе една от първите жени в Египет, получила университетско образование и Ахмед смяташе, че тя би могла да му помага в много отношения. Баща му имаше тежки наранявания от войната през 1956 година, същата война, която отне по-големия му брат. Ахмед не познаваше египетско семейство, което да не е засегнато от многобройните войни и самата мисъл за това го караше да трепери от гняв.

След посещението при родителите си той отиде да се наспи на спокойствие в порутената си кирпичена къща в Луксор. Прислужничката му беше приготвила прекрасна закуска от пресен хляб и кафе. Беше се обадил и Заки с новината, че двама цивилни агенти са изпратени в Сакра. В Кайро всичко изглеждаше спокойно. А което беше още по-важно, той успя да потуши евентуална семейна криза. Негов братовчед, когото бе назначил за шеф на охраната на некрополиса на Луксор, беше решил да се мести в Кайро. Ахмед се опита да го вразуми, но след като добрият тон не помогна, се ядоса и му заповяда да остане в Луксор. Бащата на братовчеда, чичо на Ахмед, се опита да се намеси. Наложи се Ахмед да му напомни, че разрешителното му за търговия в Долината на царете много лесно може да се обяви за невалидно. След като бе свършил всичко това, той най-после можа да се заеме и със своите книжа. Светът бе станал малко по-добър от вчера и всички бяха доволни.

След като прочете и последния от документите, които взе със себе си, Ахмед се отпусна доволен от добре свършената работа. В Кайро тя би му отнела два пъти повече време. Причината бе в Луксор. Той обичаше Луксор. Древният Тебес. Усещаше във въздуха някаква магия, от която се излъчваше спокойствие и щастие.

Той стана от стола. Отвън къщата беше ослепителнобяла, а отвътре, въпреки селската подредба, бе безукорно чиста. Сградата се бе оформила при съединяването на няколко кирпичени постройки. Беше доста тясна, само двадесет фута, но затова пък много дълбока, с дълъг хол, който се простираше от лявата й страна. Отдясно имаше няколко гостни. Кухнята беше в дъното и липсваха почти всякакви удобства, дори и течаща вода нямаше. Зад нея беше малкият двор с конюшнята, в която отглеждаха черен арабски жребец на име Сауда.

Беше поръчал на слугата да оседлае и приготви Сауда в единадесет и половина. Възнамеряваше предобед да отиде в магазина на Тюфик Хамди, сина на Абдул Хамди, и да го разпита. Този разпит бе толкова важен, че не можеше да го повери на никой. А после, след като обедните жеги попреминат, смяташе да прекоси Нил, да язди до Долината на царете и тайно да провери новата система за сигурност, която сам бе въвел. Щеше да му остане време да се завърне в Кайро вечерта.

Когато видя Ахмед, Сауда нетърпеливо запристъпя на място. Младият жребец напомняше картините на ренесансовите майстори. Всяко мускулче беше ясно откроено и сякаш изваяно от черен мрамор. Главата му беше с ясни черти, ноздрите — фино изрязани и нервни. Очите му, също като на Ахмед — черни, дълбоки и огнени. Потеглиха и Ахмед почувства изумителната сила и мощ на младото животно. Той с усилие удържаше коня да не се втурне във вихрен галоп. Знаеше, че непредсказуемият нрав на Сауда отразява собствените му променливи страсти. Поради тези им сходства в характерите беше нужно да се използват соленички арабски изрази и силно изпъване на юздите, за да могат човекът и конят да продължат кроткия си ход под шарената сянка, която хвърляха редиците палми от двете страни на Нил.