Том Грейс - Квантова мрежа

— Йохан беше мой приятел. Дължа му го. Два и половина достатъчно рано ли е, детектив?

— Много добре, господине.

— Ще ви дам внука си, Нолън Килкъни. Обяснете му къде точно трябва да отидем.

Мартин подаде телефона на Нолън, отвори вратата на черния мерцедес и седна на пътническото място с оклюмала глава. Нолън записа указанията на детектива в електронния си бележник и затвори.

— Дядо, сигурен ли си, че си добре?

— Йохан Волф е мъртъв, Нолън. Приятелят ми е мъртъв. Намерили са тялото му. — И с тези думи Мартин Килкъни даде воля на сълзите, които беше сдържал повече от петдесет години.

18 юли

Ипсиланти, Мичиган

В два и половина Нолън и дядо му се срещнаха с детектив Пташник във фоайето на обикновена държавна сграда в източната част на Ипсиланти, където се помещаваше съдебномедицинският център на окръг Уоштенау.

— Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо — каза Пташник и протегна ръка.

— Няма проблем — увери го Мартин.

— Ще се срещнем с доктор Портър в моргата. Тя ни очаква.

Двамата тръгнаха след Пташник през боядисаната стоманена врата с надпис „САМО ЗА ОТОРИЗИРАН ПЕРСОНАЛ“ и надолу по стерилен коридор, слабо осветен от хладни флуоресцентни лампи.

Мартин наруши мълчанието:

— Исках да ви попитам нещо, детектив.

— Кажете.

— При такъв дълъг период как стигнахте до извода, че това може да е моят приятел Йохан Волф?

— Намерихме лични документи с останките.

— А къде го открихте?

— В основата на разрушен комин, на не повече от петдесет метра от мястото, където според доклада сте се разделили.

Мартин леко пребледня, ужасен от мисълта, че тялото на Волф е лежало погребано с години толкова близо до работилницата му в Западното инженерно крило.

Кратката разходка завърши при входа на етажа на криминологията.

— Здрасти, Марта — провикна се Пташник приятелски, докато подаваше главата си през гишето на рецепцията. — Водя двама посетители при Бев.

— Тя те очаква.

— Благодаря.

Пташник ги преведе през двойка врати, обковани с предпазни плочки от неръждаема стомана. Стаята беше ярко осветена, студена и стерилна. Единственият по-различен цвят сред белите и приглушено сивите тонове бяха русите къдрици на жената, която ги очакваше вътре.

— Доктор Бевърли Портър — обяви Пташник, — искам да ви запозная с Мартин и Нолън Килкъни.

— За мен е удоволствие, господа, макар и обстоятелствата да не са от най-приятните.

— Доктор Портър, изчезването на приятеля ми беше като стара рана, която отказваше да зарасне.

— Надяваме се, че това ще ви донесе известно успокоение, господине.

Портър ги въведе в стаята за аутопсии, където под ослепителното сияние на лампите върху маса от неръждаема стомана лежеше завита фигура.

— Държа да ви предупредя, господа. Тялото не е в много добро състояние.

— Тялото? — попита Нолън. — Нима е останало нещо повече от скелет след толкова много време?

— Тази част от тунела е била като крипта — поддържала е пространството вътре хладно и сухо повече от петдесет години. Условията са били идеални за съхранение. И въпреки това ще видите нещо, което може да ви подейства като шок — обясни Портър.

Нолън и Мартин кимнаха едновременно и се подготвиха за неприятната гледка. Портър хвана края на покривалото и внимателно разкри главата на трупа. Приличаше на египетските мумии — плът, покриваща костите, с набръчкана кожа, която се беше втвърдила и потъмняла. Срастъци от светлокестенява коса все още се крепяха на главата.

Нолън издиша тихо. В битка беше виждал немалко обезобразени тела и зловещи останки — образите в главата му бяха по-ужасяващи от това, което гледаше в момента.

— Може ли? — попита Мартин, давайки знак, че иска да погледне по-отблизо.

Портър се отдръпна, за да му направи място. Мартин се вгледа в сбръчканото лице и сравни това, което виждаше, със спомените си.

— Йохан е — каза със смесица от облекчение и тъга.

— Сигурен ли сте? — попита Пташник.

— Да, напълно сигурен.

Мартин измъкна носна кърпичка, отмахна появилата се сълза и издуха носа си.

— Как е умрял?

— Бил е убит — заяви Пташник с абсолютна увереност, — убиецът почти го е обезглавил.

— Кой, по дяволите, би направил подобно нещо? — попита Мартин гневно. — Бил ли е ограбен?

— Това беше първоначалното ни подозрение, но после открихме, че куфарчето и портфейлът му с десет долара са до него.

— Ако не е било за пари, тогава за какво?