Ейдриън д'Аже - Кодексът на маите

Без да му обръща повече внимание, монсиньорът кривна в зле осветена пресечка зад автогарата в един от най-отдадените на порока квартали на Първа зона. Тръгна към любимото си местенце, където намираше момчета — клуб „Сеньор Чико“. Над входа нямаше никакви надписи. Дженингс плати десет кецала на бияча отпред и добави двайсетачка за бакшиш. Мустакатият здравеняк, чието шкембе започваше да издува мръсната риза, се ухили лукаво и пъхна парите в джоба си.

— Радвам се да ви видя отново, сеньор. Рейналдо още го няма, но ще дойде скоро.

Рейналдо беше на дванайсет, но се различаваше от всяко друго момче, което Дженингс познаваше. Горещо нетърпение изпълваше тъмните кътчета на душата му. Момчетата за забавления в клуба имаха на разположение тесни олющени стаички на горния етаж. Клиентите плащаха десет долара за трийсет минути с някое от тях, но половината получаваше собственикът на клуба. За редовен клиент като Дженингс и за доста повече пари биха пуснали Рейналдо да излезе с него. Отмести мръсната завеса и се навря в гъмжилото от потни възбудени мъже. Ниската зала вонеше на застоял дим от марихуана. Младежи танцуваха с много по-възрастни от тях клиенти, повечето европейци и американци, очите им изцъклени от евтин кокаин, „екстази“ и текила.

— Ром „Сакапа“, моля — каза монсиньорът на бармана. — С лед.

— Ей сега, сеньор.

Голият до кръста барман подметна ловко бутилката и загреба шепа съмнително чисти бучки лед. Сипа порция ром, сложи леда и плъзна чашата по плота. Кожата му лъщеше под светлината на разноцветните мигащи лампи.

— На вашата сметка ли да го пиша, сеньор?

Дженингс кимна, изсипа чашата в устата си и поръча още веднъж. За разлика от „Бакарди“ и други известни марки ром, „Сапата Сентенарио“ не се произвеждаше в Ямайка или друг карибски остров, нито пък го правеха от меласа. Тази изтънчена напитка бе резултат от първото пресоване на захарна тръстика в гватемалските стопанства. Дестилираха я в планините около Кецалтенанго и отлежаваше в бъчви от американски бърбън. Тъмната течност с богат аромат беше предназначена за ценители, но Дженингс бързаше да се отпусне. Обзе го радостно нетърпение, щом видя момчето да влиза през задния вход.

— Добре дошли в Гватемала, сеньор — поздрави го то.

— Рейналдо, свободен ли си тази вечер? — дрезгаво попита Дженингс.

Погледът му се плъзгаше похотливо по стройното тяло на момчето.

Рейналдо кимна. Лицето му оставаше толкова лишено от изражение, сякаш не можеше да се усмихва.

Властите не се отказваха от усилията си да смажат онези, които въвличаха децата в предлагането на платен секс. Но както в много други големи градове отвратителната търговия с плът процъфтяваше и който искаше, научаваше къде да търси разтуха.

Щом седнаха в такси, пухкавата потна длан на Дженингс се плъзна по стегнатото бедро на Рейналдо.

Жегата стана непоносима още от сутринта и Дженингс с облекчение влезе в прохладните розови сгради, където се помещаваше Националният музей по археология и етнография. Тътреше крака в скърцащи маратонки покрай стъклените витрини с остриета, ножове и върхове на копия от обсидиан. Скъпоценни маски от млечнозелен нефрит с очи от седеф и обсидиан зяпаха безжизнено сред червено-бели изваяния и керамика, извадени от царските гробници на пирамидите в Тикал и Паленке. Дженингс не поглеждаше експонатите, а бързаше да намери своя познат.

Един от пазачите му даде знак скришом да отидат в ъгъл на залата, оставащ недостъпен за камерите. Чернокосият Карлос се озърташе притеснен.

— Ти ми каза, че доктор Вайцман била тук преди два месеца — подхвана направо Дженингс и изтри потта от порозовялото си чело.

— Да, тя имаше разрешение да посети хранилищата.

— Знаеш ли какво я развълнува толкова?

— Една от по-малките стели, която винаги си е била в хранилището.

— Трябва и аз да я видя.

Карлос сви рамене.

— Не е толкова просто, сеньор… Вие нямате разрешение.

Дженингс пъхна в ръката му банкнота от сто кецала.

— Елате с мен, сеньор — усмихна се Карлос, — но нека е набързо.

И Дженингс не остана равнодушен, докато разглеждаше малката варовикова стела.

— Тази е от Тикал — отсъди той. — Откога е в музея?

— Май е от експедицията на нацистите през 30-те години. Тук не обичаме нацистите, сеньор, затова никога не е била слагана в залите.

— Не може ли да проверя в архива?

Карлос пак размърда рамене.

— Сеньор, забранено е да се копират данни от архивите.