Ейдриън д'Аже - Кодексът на маите

— Добре ли си?

— Ще се оправя. И сега какво — просто изкарваме трупа навън при другия боклук?

— Слушай… знам, че си преживяла големи нещастия, а тази вечер също беше гадна, но вече ти казах — трябва да ми се довериш. Защото нищо още не е приключило. Напротив. Понякога и простите методи вършат работа. Ако имаме късмет, този контейнер ще бъде хванат от повдигача на камиона и изсипан вътре. Ако шофьорът или минувачи не видят как трупът пада в камиона, ще се озове на сметището и може никой никога да не го намери. В най-лошия случай полицията ще установи, че това е Содано. Ще предположат, че е очистен от конкуренти в наркотрафика и ще задраскат поредния бандит от списъка с издирваните престъпници. Няма да нахълтат при тебе, поне няма да е веднага, а и да дойдат, ние отдавна няма да сме тук.

— „Ние“ ли?

— Да, ние. Защото сме затънали заедно в блатото, колкото и да не ти харесва. Ако кипнеш вода за кафе, ще ти обясня, щом се върна.

Къртис претърси трупа. Остави портфейла и италианския паспорт в джобовете на сакото, но взе мобилния телефон.

— За какво ти е? — стъписа се Алета.

— Картата може да бъде проследена от оператора. Но ако подхвърля телефона на първия минаващ шлеп, знае ли човек къде ще се озове накрая? — ухили се Къртис.

Вдигна тялото и го напъха с главата надолу в контейнера. Сицилианецът беше с широки рамене, но нисък. Къртис успя да сгъне краката му в коленете и да го натика целия в контейнера. Затвори капака и се опита да издърпа контейнера, но едното колело беше хлътнало в дупка под килима.

— Май сме ти повредили дюшемето — сви рамене той и сгъна килима, за да открие пода пред камината.

Дъската беше леко разместена и Къртис я вдигна. Кухината отдолу бе запълнена от стара тенекиена кутия, дълга почти метър.

Забравила за малко враждебната си подозрителност, Алета му помогна да вдигнат кутията.

— Ако е принадлежала на твоя дядо, искал е да я скрие добре — подхвърли Къртис и отстъпи крачка назад, за да не й пречи.

— Мисля, че знам защо го е направил — промълви Алета и отвори капака с треперещи пръсти.

Пантичките изскърцаха и двамата видяха пожълтял бележник и два предмета, увити в парчета червено кадифе. Алета махна плата от първия — държеше сложна малка скулптура от нефрит. Сърцето й пропусна един удар.

— Господи!… Статуетките! — възкликна тя.

— Търсеше ли ги?

Алета не отговори, въртеше в ръцете си втората статуетка и я оглеждаше отблизо. Накрая остави изваянието в кутията и се вторачи в очите на О’Конър. Да му се довери ли, както й бе подсказал шаманът? Този мъж като че знаеше кой я иска мъртва, а и наистина й спаси живота, но Алета още не можеше да преодолее силните си подозрения.

— Кажи ми поне една причина да ти се доверя — предизвика го тя.

— Не бива да се доверяваш никому. Може би дори след като опознаеш добре човека.

— Според тебе някой иска да ми затвори устата. Откъде знаеш?

— Знам, защото и мен изпратиха да те убия.

— Какво?! — втрещи се тя. — И защо не го направи?

— Това също е дълга история, но пак ще минем с кратката версия засега.

Алета слушаше със сковано от шока изражение, докато Къртис изреди набързо събитията, довели до намесата на Содано. Наблягаше на ролята на Уайли и Феличи.

— Чуй ме — помоли той накрая. — Можем да спорим до сутринта, а можем и да сключим примирие. Не искам от тебе да ме харесваш, но се налага да разчиташ на мен… поне докато не те отведа на по-безопасно място.

Тя го изгледа смразяващо. Къртис бръкна под сакото си, извади пистолета и го подаде с дръжката напред.

— Вземи го.

— За какво ми е?

— Вземи го! — настоя той. — Бих могъл да те застрелям по всяко време, нали? Само че дойдох да те защитя. Внимавай, зареден е…

Алета се взираше изпитателно в него.

— А сега ти ме застреляй или извикай полицията, или първо едното, после другото, както искаш — продължи Къртис. — Или пък се разбираме, че изчезваме оттук.

— Още сега ли? — попита тя и му върна оръжието.

Той тръсна глава.

— Утре. Първо да се отървем от хубавеца, а и трябва да подремнем малко. Имаш ли и друга спалня? Бих те поканил в хотела, където отседнах, но това ни е първата среща…

— Не прекалявай, О’Конър — натъртено произнесе тя фамилията му.

— Чувал ли си някога за Кодекса на маите? — попита Алета, щом сложи каната с кафе на кухненската маса.

— И аз бях на лекцията на монсиньор Дженингс — призна Къртис.

— Защо ли не съм изненадана? — поклати глава тя, отново обзета от гнетящото чувство, че я дебнат непрекъснато. — Не се съмнявам, че си искал да те сметнат за археолог.