Ейдриън д'Аже: Кодексът на маите

Рамона се засмя и изви вежди питащо.

— А това е стойността на златното сечение, обозначавано с гръцката буква „фи“ — обясни съпругът й. — Производно е от редицата на Фибоначи, която е в основата на цялата природа…

Тя вдигна ръка, за да прекъсне напиращия поток от думи.

— Убедена съм, че добрият стар Фибоначи не би имал нищо против да прекъснеш за малко, за да се нахраниш.

Леви я прегърна за миг.

— Добре че си ти, за да ме връщаш на земята.

— Все някой трябва да го прави. Хайде, че и децата прегладняха, и аз.

Леви неохотно угаси лампите и излезе след нея от кабинета.

— Уф, я стига! — Ребека избута брат си настрани. — Мамо, Ариел само ме гони да ме налага по главата с тази възглавница!

— Престанете и двамата. Вървете да си измиете ръцете. Ей сега ще поднеса вечерята.

Леви сипа в две чаши от любимото вино на Рамона и вдигна своята за наздравица.

— Да пием за по-скорошното разгадаване на тайната в твоята статуетка — предложи жена му. — Какво ли означава тя, как мислиш?

— Струва ми се, че маите са се опитали да ни оставят послание. По времето, когато е създадена статуетката — преди около хилядолетие, тяхната цивилизация процъфтявала. Пирамидите и храмовете й се издигали от полуостров Юкатан в днешно Мексико до джунглите на Гватемала, Салвадор и Хондурас. Но само петдесет години по-късно цялата им цивилизация просто изчезнала и градовете държави били погълнати от джунглата.

— А знае ли се защо?

— Има различни хипотези — от смъртоносен вирус до падането на метеорит, но данните, с които разполагаме, не ги потвърждават. Мнозина подозираме, че неспирните войни между градовете държави, съчетани с изсичането на горите, са навредили толкова на природата, че маите вече не можели да се изхранват от посевите си. Каквато и да е причината, тя си остава сред големите загадки на историята. Помниш ли онзи старейшина на потомците на маите, с когото се запознах при последното си пътуване до Гватемала?

— Онзи от бреговете на езерото Атитлан ли? Роберто?

— Да, Роберто Арана. Той ми каза, че е голяма чест да намеря статуетката, но ме увещаваше да не разгласявам находката. Съществуването й е било тайна, пазена старателно от старейшините. Роберто обаче ми каза и че имало още две статуетки, всяка с кристал в короната на дървото. Онази, която донесох тук, е а-тон , мъжката фигура, но неутралната и женската тепърва трябва да бъдат намерени.

— Имаш ли представа къде може да са другите две?

Леви се усмихна криво.

— Де да имах… Разбира се, попитах Роберто, но той отговори твърде загадъчно: „Онези две няма да бъдат намерени, докато не настъпи моментът“. Божествено предопределение, така да се каже. — Леви се озърна към децата и реши да спести останалите подробности от разговора си с шамана. — Освен това според него статуетките ще подскажат къде се намира важният Кодекс на маите, но който се заеме да го търси, ще се нуждае и от трите фигури.

— Татко, а какво е кодекс? — стрелна го с поглед осемгодишната Ребека и русите й къдрици блеснаха в светлината на свещите.

— Много стара книга, миличка, изработена от кората на дърво, и се сгъва подобно на акордеон.

— Намерили от какво да правят книги — пренебрежително се обади Ариел.

Високото десетгодишно момче вече проявяваше дарбите си в училище. Той пък бе наследил тъмната къдрава коса, мургавата кожа и очарователната усмивка на майка си. Тази вечер обаче не беше особено весел.

— Не си прав, Ариел — благо каза баща му. — Хартията е отдавнашно изобретение на китайците, но първата печатарска машина е била създадена чак през 1448 година.

— Тоест — добави Рамона — маите е трябвало да използват само каквото са можели да си направят.

— Как беше в училище днес? — попита Леви дъщеря си.

— Ами добре — промърмори тя, изведнъж решила да се вторачи в масата пред себе си.

Бащата и майката се спогледаха. Обикновено Ребека преливаше от жизненост, но и тя като брат си беше потисната от нещо.

— Само „добре“ ли? Ти какво ще кажеш, Ариел?

Той ровичкаше в чинията си с вилицата.

— Е, млади човече, как мина денят ти?

— Горе-долу. Имаме нов учител — сподели най-сетне момчето.

— Много е гаден! — смръщи се Ребека.

— Нима? Къде е хер Льовенщайн? — попита майката учудена, че родителите не са били уведомени.

Ариел вдигна рамене.

— Новият учител е хер Швайцер и той казва, че Третият райх на Хитлер щял да бъде хилядолетен.

Леви и Рамона пак се спогледаха, но разговорът беше прекъснат от звъна на телефона в кабинета.