Ейдриън д'Аже - Кодексът на маите

— Евреите са виновни! — кипна Фон Хайсен. — Доведете собственика на пералнята за разпит.

— Да съобщя ли във Виена?

— Не! Сам ще се заема с това — натърти Фон Хайсен.

Нямаше да допусне и най-малкото петънце в служебното си досие. Имаше приятели в Гестапо, които щяха да затворят каналите за бягство през Виена или Истанбул.

— Искате ли да бъде отменен експериментът с онази Вайцман? — сети се Бранд. — Доктор Рихтоф е готов да започне.

— Кажи на доктора да си върши работата. И аз ще дойда скоро. За двете малки гадинки ще измислим нещо друго… нещо много специално.

— Слушам, хер комендант!

За по-малко от две минути Фон Хайсен се свърза с Адолф Айхман във Виена и му продиктува регистрационния номер на камиона.

— Няма проблем, приятелю — увери го Айхман. — Границите са под бдително наблюдение, а ако някой се опита да ги измъкне през пристанището, ще ги хванем.

— Благодаря ти, Адолф. Правиш ми голяма услуга.

Фон Хайсен остави слушалката върху телефона с убеждението, че децата на Вайцман скоро ще бъдат върнати в Маутхаузен.

Рамона лежеше гола на стоманена количка пред барокамерата. Трепереше от студ, но не можеше да помръдне. Черни метални скоби притискаха глезените и китките й. Кабели свързваха нещо залепено по тялото й с машина под количката. Страхът за децата й я смазваше.

— Вкарайте я и измерете температурата, кръвното налягане и пулса — заповяда Рихтоф на свой помощник — дългурест дипломант по медицина само на двайсет и няколко години.

— Веднага, хер доктор.

Фон Хайсен и Бранд стояха пред един от прозорците в стаята за наблюдение. Двама санитари избутаха и наместиха количката в барокамерата. Погледът на Бранд се плъзна по голото тяло на Рамона. Доста добре изглеждаше за жена на четиридесет. Рихтоф влезе при тях.

— Според вас колко ще издържи? — попита Бранд.

Докторът сви рамене.

— Трудно ми е да преценя. Наглед е съвсем здрава, но за съжаление още не сме натрупали достатъчно данни с женските екземпляри. Ще почакаме и ще видим.

Рихтоф взе малък микрофон.

— Готово ли е?

— Да, хер доктор. — Гласът на помощника прозвуча странно приглушен от високоговорителя. — Температура 38 градуса. Кръвно налягане — 160 на 115. Пулс — 110.

— Обектът е с повишена температура и кръвно налягане, както и ускорен пулс — отбеляза Рихтоф. — Може и да свърши скоро, но нека не гадаем.

Двамата санитари и помощникът излязоха от барокамерата, докторът натисна червен бутон на пулта и сигналната лампа над вратата започна да мига.

Единият санитар завъртя голямото колело на вратата и затвори херметично барокамерата.

— Внимание! Започваме!

Капитан на кораба „Вилхелм Колер“ беше турчинът Мустафа Гьоколан. Той вдигна ръка към оръфаното въже над главата си. Сирената изрева печално три пъти, но звуците заглъхнаха бързо в мъглата, разстлала се над пристанището. Той надникна от мостика и нареди с жест на моряците да приберат подвижното мостче и да отвържат кораба от кнехтовете.

Съгласи се с неохота да вземе и човешки товар, но езикът на парите звучеше много убедително в неговите уши. В четири тесни каюти на трюма се бяха натъпкали двайсет и едно еврейски деца и той нямаше търпение да потегли. Другият товар в трюма също нямаше да бъде отминат с равнодушие от митничарите, притесняваха го и германските войници на кея. Гьоколан отпи горещо кафе от очуканото канче, хвана гладката месингова дръжка на машинния телеграф и я премести на „бавен напред“.

В машинното отделение механикът — кюрд на име Хосан Барзани, избърса мургавото си лице с топка доста омазнени памучни конци и посегна към регулатора. Отвори го полека и парата нахлу със съскане в стария парен двигател с тройно разширение. Барзани завъртя регулатора още малко и още повече пара под високо налягане изригна в първия, най-малък цилиндър, после във втория, по-голям и накрая в третия — най-големия. Не бяха с еднакви размери, за да се компенсира намаляващото налягане на парата.

Старият двигател надвисваше над дребния жилав Барзани. Износените лагери на еднометровите мотовилки скрибуцаха жално, докато внушителните бутала ускоряваха постепенно движенията си.

— Кучи син! — изръмжа на кюрдски Барзани.

Караше се от месеци с несговорчивия си капитан, а полза — никаква. Не само тези лагери, но и лагерите на витловия вал отдавна се нуждаеха от подмяна. Имаше твърде голям теч на масло и лагерите прегряваха.

Плаването по голямата река не беше съвсем безопасно, особено нощем, а Барзани знаеше, че щом излязат от румънската делта на Дунав, ще продължат през Черно море към Босфора — дълъг четиринайсет морски мили криволичещ пролив, където гъстата мъгла можеше да намали видимостта до някакви си стотина метра, а острите завои скриваха идващите насреща кораби. На места проливът се стесняваше до по-малко от километър. А близо до Истанбул фериботите и по-малките корабчета само умножаваха опасностите. На Барзани бе казано, че ще продължат през Босфора към Палестина.