Ейдриън д'Аже - Кодексът на маите

— Кой е? — попита Рамона отвътре, щом Леви почука на задната врата.

Гласът й беше уверен, но той долови и страх.

— Аз съм, любима — Леви. — Върнах се.

Тя дръпна вратата рязко, но й попречи веригата.

— Леви! Но как?!… — Тя махна веригата с трескаво движение, отвори и обви с ръце шията му. — Защо не ми каза, че се прибираш? Толкова се боях за тебе!

Сълзи на облекчение намокриха бузите й, докато се притискаше към съпруга си.

— Татко! Татко!

Ребека и Ариел дотичаха в коридора. Момичето се хвърли към баща си и се вкопчи в него. Леви я целуна и прегърна Ариел със свободната си ръка.

— Мъчно ми беше за тебе, татко! — избълва Ребека, която сякаш нямаше намерение да го пусне никога.

— Не знаех дали нацистите не подслушват нашия телефон и не посмях да се обадя — каза Леви, след като сложиха децата да спят. Седна до кухненската маса. — Виена е направо неузнаваема с всички тези войници…

— Ужасно е, Леви. — Ребека отпи от чая и едва преглътна. — Децата се страхуват да излизат, аз също. Дори не можем да се разходим в парка. Навсякъде са сложили табели „Забранено за евреи“. Онези с кафявите ризи идваха два пъти през последната седмица, искат да затворя бутика. И без това вече нямам клиентки…

Леви се пресегна над масата и стисна ръката й.

— Сега всички сме заедно и само това има значение.

— Безпокоя се за тебе. Няма ли Химлер и онзи Фон Хайсен да те издирват?

Леви се прокле, че бе оставил семейството си беззащитно.

— Изобщо не биваше да тръгвам… не че имах някакъв избор — каза той нерадостно. — Все пак не ми се вярва Фон Хайсен да признае пред Химлер, че е взел статуетката, макар и за малко, нито да му разкаже как я е загубил. Но ти си права — трябва да се махнем, и то скоро. Свързах се със Зеев Жаботински в Еврейската агенция. Те уреждат маршрути за бягство през Истанбул. Ако успеем да се доберем до Щатите или до Англия, Алберт Айнщайн или Ервин Шрьодингер биха могли да ме препоръчат в Принстън или в Оксфорд. Там ще продължа проучванията си по историята на маите, а ти ще отвориш друг бутик.

— А какво ще стане с апартамента? Дори да ни разрешат да го продадем, което е немислимо, ще получим нищожна сума.

— Брат ми е германски гражданин. Може да наглежда апартамента, докато не настъпи някаква благоприятна промяна.

— Леви, той се подмазва на нацистите!

— Така е, но сега това ще ни е от полза…

Изведнъж тишината в студената нощ беше прогонена от крясъци и трошене на стъкло. Леви се надигна и отиде припряно до прозореца към улицата. Видя пламъците на факли в края на „Юденгасе“.

— Угаси лампите, по-бързо!

Шумотевицата се засилваше. Тълпа от млади нацистки активисти вилнееше по улицата.

— Свят без чифути! Свят без чифути!

Виковете отекваха навсякъде. Тухли и павета пръскаха на парченца стъклените витрини на всеки магазин, по който предварително бяха намацани жълти „звезди на Давид“.

— Събуди децата и се заключете в банята! — прошепна Леви.

И в тъмнината долавяше страха на Рамона. Той побърза да вземе скъпоценната статуетка, която донесе, уви я в парче червено кадифе, вдигна килима пред камината и я сложи при другата в дългото тенекиено скривалище, което бе направил под дъска от дюшемето. Дори не помисли за големия сейф в кабинета си — нацистите биха претърсили първо него. След това Леви скри бележките си за редицата на Фибоначи и пирамидите в Тикал в една от книгите на своя приятел Ервин Шрьодингер. Върна книгата на рафта и чак тогава се опита да направи достъпа до апартамента по-труден. Двамата с Рамона избутаха тежък шкаф върху големия капак над стълбището, което се спускаше до бутика.

— Сега иди при децата — заръча той на жена си и пак доближи прозореца.

Тълпата напираше към тяхната сграда, гадеше му се от врявата и шума. Леви се дръпна навътре в тъмната стая, щом двайсетина млади главорези спряха пред бутика на Рамона.

— Смърт на чифутите! — изврещя някой и запрати първата тухла към витрината.

Младежите нахълтаха вътре и започнаха да трошат всичко с железни пръти. Плиснаха жълта боя върху изкусно ушитите рокли и шапки. Един от тях изкачи стъпалата и започна да блъска по вратата с приклада на пушката си, но останалите решиха да продължат нататък по улицата и той се отказа. Изтича да догони групата, но се провикна:

— Ще се върнем, чифутски изчадия!

— Колко време ни остава според тебе? — попита Рамона, прегърнала Ребека и Ариел.

Момичето хлипаше, момчето преглъщаше сълзите, но и двамата се бяха вцепенили от ужас. Трясъкът на счупени витрини стихна, заглушен от воя на сирени — от прозорците на синагогата само на една пряка от „Юденгасе“ вече изскачаха пламъци.