Крис Муни: Изчезналите

Полицаите, заети по всеки от тези случаи, не коментират връзките между тях, но потвърждават сведенията за създаване на специална група под ръководството на агент от ФБР, принадлежащ към наскоро открито звено, наречено „Поведенчески проучвания“. Агентите от това звено, пише в статията, са специализирани в изучаване на престъпното мислене и най-вече в това на серийните убийци.

— Здрасти, Дарби.

Това не е чичо Рон, а Евън Манинг, протегнал към нея кутийка кола. Тя улавя печалния, почти празен израз на очите му и разбира, на секундата й става ясно какво се готви да изрече.

Захвърля лопатата и побягва.

— Дарби.

Продължава да тича. Ако не чуе произнесените от него думи, няма как те да станат истина.

Манинг я настига близо до водата. Първия път му се изплъзва. Вторият сграбчва ръката й, за да я обърне рязко към себе си.

— Пипнахме го, Дарби. Свърши се. Не може вече да те нарани.

— Къде е Мелани?

— Да вървим в къщата.

— Кажете ми какво е станало! — Дарби е поразена от внезапно бликналия в гласа й гняв. Опитва се да го овладее, но страхът вече подкосява коленете й, принуждава я да продължи с писък: — Не искам да чакам повече. Омръзна ми да чакам.

— Името му е Виктор Грейди — обажда се Манинг. — Автомеханик. Отвличал жени.

— Защо?

— Нямаме представа. Умря, преди да го разпитаме.

— Вие ли го убихте?

— Сам се уби. Не знам какво е станало с Мел или която и да било от останалите жени. Най-вероятно никога няма да научим. Ще ми се да бях дошъл с повече новини. Съжалявам.

Дарби отваря уста да проговори, но оттам не излиза ни звук.

— Хайде — проговаря Евън Манинг, — да вървим в къщата.

— Искаше да стане певица — обажда се Дарби. — За един рожден ден нейният дядо й подари магнетофон, а тя дойде при мен цялата в сълзи, понеже дотогава не бе чувала гласа си на запис и реши, че звучи неприятно. Сподели с мене, защото знаех за желанието й да стане певица. Само аз знаех. Имахме си доста подобни тайни.

Агентът от ФБР кимва, подтиква я да продължи по своя уверен, успокояващ начин.

— Обичаше овесени ядки с плодов аромат, но не и на лимон — тях внимателно отделяше настрана. Винаги е била много капризна с храната — не можеше да я докосва, смяташе го за просташко. Имаше наистина великолепно чувство за хумор. Бе толкова кротка, но напълно в състояние да изтърси нещо такова, че да се пръсна от смях. Беше… Мел бе наистина чудесен човек.

На Дарби й се ще да продължи да говори, да открие начин с думи да построи мост, по който специален агент Манинг да се върне назад през времето и да разбере, че Мелани е нещо повече от вестникарски изрезки, повече от двуминутни телевизионни клипове. Иска й се да говори, додето името на Мелани добие в пространството същата тежест, каквато усеща в своето сърце.

— Не биваше да я изоставям там сам-самичка — мълви Дарби, а очите й се наливат отново, този път по-обилно, и се изпълва от желание баща й да се озове до нея точно в тази секунда, да не бе спирал да помогне на оня шофьор — шизофреник, току-що пуснат на пробация, след като е излежал три години за опит да убие полицай. Ще й се да й върнат бащата поне за минута, за една нищо и никаква минута, та да му каже колко много го обича и колко й липсва. Да бе баща й до нея, Дарби щеше да му каже всичко, което мисли и чувства. Той би разбрал. И може би, просто може би щеше да отнесе казаното от нея със себе си, за да го сподели с Мелани и Стейси, където и да се намират те сега.

Каръл Кранмър е просната по гръб в леглото си, останала без дъх, докато Тони се отпуска изнемощял отгоре й.

— Исусе — обажда се той.

— Знам.

Тя движи длани нагоре-надолу в основата на гърба му. Неговата пот ухае на одеколон и бира. Долавя и съвсем слаб сладникав дъх на марихуаната, която пушиха преди това на задната веранда. Тони има право. Сексът след друсане е невероятен . Тя започва да се кикоти.

Тони вдига глава.

— Какво има?

— Нищо. Просто те обичам.

Той я целува по бузата и се готви да стане, но тя го обгръща с нозе през кръста.

— Недей. Още не. Ще ми се да полежим така за малко.

— Добре.

Той я целува отново, този път по-напористо, и остава да лежи отгоре й. Мисълта й се насочва към ония невероятно сладникави песни от конкурса „Америкън айдъл“. За това усещане ли са написани те? За това чувство на съвършено единение с Тони, което е в състояние да пребори целия свят? Навярно всичката тъпота и разочарование, които те съпътстват по цял ден — особено ако живееш в тази забравена дупка на вселената, наречена Белхам в Масачузетс — превръщат подобни моменти в толкова особено преживяване.