Крис Муни - Изчезналите

След като Манинг си тръгва, Дарби се отправя към автомата за още една кола. Забелязва телефона, окачен на стената до рецепцията. Думите, които репетира отново и отново през последната седмица, сега горят върху устните й в очакване да бъдат произнесени.

Пуска четвърт долар в апарата.

— Ало? — обажда се госпожа Крус.

— Съжалявам за всичко, което се случи. Съжалявам за Мел и за онова, което ви се стовари изневиделица. Съжалявам, съжалявам, съжалявам.

Колкото и да се старае Дарби, от устата й не излиза никакъв звук. Думите са заседнали в гърлото, тежат там като нагорещени камъни.

— Мел, ти ли си? — пита госпожа Крус. — Добре ли си? Кажи ми, че всичко е наред.

Надеждата на госпожа Крус, жива и толкова топла, кара Дарби да затвори и да се изпълни от желание да побегне нанякъде много далеч, където никой, нито дори собствената й майка, не би могъл да я открие.

Шийла не е в състояние да плаща повече за мотела. Къщата още не е освободена от полицията, а и да я освободят, ще има нужда от почистване и ремонти. Дарби ще прекара лятото в дома на леля си в щата Мейн. Шийла ще остане в града при своя колежка. През свободните дни ще ходи с колата до Мейн.

Дарби отива с майка си в близкия супер, за да напазаруват за дългото пътуване. Залепен откъм вътрешната страна на витрината, съвсем близо до входната врата, така че никой да не го пропусне, се вижда огромен плакат с образа на Мелани. Пожълтял е от слънцето. Думата ИЗЧЕЗНАЛА е отпечатана с огромни и дебели червени букви, точно над усмихнатото лице. Обявена е награда от 25 000 долара, както и освободен от такса телефонен номер за връзка.

Шийла рови из запасите си с талони за намалени стоки, докато Дарби завива зад ъгъла, за да съзре госпожа Крус, която разговаря със собственика на магазина. Той поема навития на руло плакат от ръцете й, преди да се отправи към витрината.

Госпожа Крус също я забелязва. Погледите им се срещат и Дарби усеща цялата тежест на нейния. В него има нещо, което събужда у Дарби порив да побегне: омраза, студенина и твърдост се стоварват върху момичето. Да би имала такава възможност, госпожа Крус положително щеше да размени живота на Дарби срещу този на Мелани без капка колебание.

Шийла обгръща с ръка дъщеря си през раменете и втренченият поглед на госпожа Крус губи своята неистова мощ.

Собственикът й подава избелелия плакат с образа на Мелани. Майката се обръща и тръгва със ситни, предпазливи стъпки, сякаш подът представлява тънък пласт лед, който може всеки момент да се пропука. Дарби познава тази походка. Собствената й майка се бе приближила по същия начин до ковчега на Червения, за да му каже последно сбогом.

Може още да има време. Може Евън Манинг да открие все пак Мелани жива. Може би ще залови мъжа от гората и ще го ликвидира. В края на филма героят винаги убива чудовището. Ако специален агент Манинг намери Мел и я върне у дома, животът ще стане прекрасен — определено не какъвто бе преди появата на чудовището и положително не съвсем нормален, но все пак поносим.

В събота сутринта — начало на уикенда, съвпаднал с Празника на труда, Дарби става рано, за да помогне на чичо си да изкопае трапа за традиционната жарава, върху която всяка година пекат омари. Към пладне и двамата са вече запотени. Чичо Рон забива лопатата в пясъка и заявява, че ще отиде до къщата за две студени соди.

Дарби продължава да копае. Докато вдишва прохладния, възсолен въздух от бълбукащата течност, тя не спира да мисли за Мелани, за въздуха, който тя вдишва в същата тази минута, ако изобщо диша.

Още три жени са изчезнали там, у дома. Дарби установява това преди две седмици, когато леля Барб и чичо Рон я завеждат на закуска в ресторант. Докато чакат да се освободи маса, тя забелязва брой на „Бостън глоуб“ наблизо. Фразата „Лято на ужас“ увенчава страницата точно над усмихнатите образи на пет жени и момиче с шини на зъбите.

Дарби разпознава начаса снимката на Мелани редом с фотографиите на две от жените — Тара Харди и Саманта Кент. Дарби е държала същите тези снимки в собствените си ръце.

Информацията относно Харди и Кент е в общи линии повторение на всичко онова, което й е вече известно. Основен акцент в статията авторът явно поставя върху трите жени, които изчезват след Мелани — Памела Дрискол, двайсет и три годишна, от Чарлстаун, посещавала вечерно училище за медицински сестри и забелязана за последно да пресича паркинга на едно студентско градче; Лусинда Билингхам, двайсет и една годишна, от Лин, самотна майка, излязла за цигари, за да не бъде видяна никога повече; Деби Кеслър, също на двайсет и една, секретарка от Бостън, която се отбила за едно питие след работа, но така и не стигнала до дома си.