Крис Муни: Изчезналите

Заключва вратата и грабва телефона от нощното шкафче. Мъжът от гората рита врата и тя тръпне в касата. Ръката й трепери, докато набира 911.

Сигнал не се чува.

Прас по вратата. Дарби прави нов опит. Отново нищо. Прас. Този телефон трябва да проработи. Няма причина да мълчи. Прас. Тя рови зад апарата и вижда на слабата бяла светлина от улична лампа пъхнатия в розетката щепсел. Прас.

Дарби опитва да набере отново и още един път, и все така няма сигнал, и пак прас , и тряс , докато една от дъските на вратата се отпаря.

На трийсетина сантиметра над бравата се появява зигзагообразна цепнатина. Прас и тряс , и цепнатината се разширява, а през дупката се провира ръка в черна ръкавица.

Синята пластмасова кутия с инструменти, използвани от Шийла при дребните й ремонти из къщата, лежи върху телевизора. Вътре в нея, посред безброй шишенца от лекарства, пълни сега с пирончета, кукички и винтчета, Дарби съзира чука на своя баща — огромен инструмент, използван някога от него за разнообразни цели.

Ръката е върху дръжката на бравата. Дарби замахва с чука и го уцелва над лакътя.

Мъжът от гората изпищява — нечовешки вопъл на болка, какъвто Дарби не е чувала да издава друго човешко същество. Замахва с чука отново, но не улучва. Той измъква ръка от дупката.

На входната врата се звъни.

Тя пуска чука на пода и отваря прозореца. Външният капак против буря е спуснат. Докато се мъчи да го отвори, внезапно си спомня инструкциите на майка си в случай на опасност. Не бива да вика за помощ. Никой няма да дойде, но всички ще се притекат, ако изкрещи: „Пожар!“.

Откъм вътрешността на къщата долита писък. Песента свършва и момичето чува истеричен женски глас да крещи:

— Дарби!

Откъм входното антре се носи викът на Мелани.

Дарби се е вторачила в дупката на вратата, в очите й се стича пот, а Синатра си пее: „… късмет е да си дама тази вечер…“.

— Той иска само да си поговорите — чува се гласът на Мелани. — Обещава да ме пусне, ако ти слезеш долу.

Дарби не помръдва.

— Искам да си ходя — казва Мелани. — Искам при мама.

Дарби не може да завърти дръжката.

Мел ридае.

— Моля те. Той има нож.

Бавно, много бавно Дарби отваря вратата и, ниско приклекнала, наднича през парапета към антрето.

До бузата на Мелани е допряно острие на нож. Дарби не може да съзре мъжа от гората. Той се крие зад ъгъла, притиска се до стената. Вижда изпълненото с ужас лице на Мел, както и потръпващото в конвулсии тяло, което се гърчи и тресе при опитите й да диша, въпреки здраво стисналата гърлото й ръка.

Мъжът от гората я придърпва по-близо до основата на стълбите. Прошепва нещо в ухото й.

— Иска само да си поговорите. — Черни от аркансил сълзи се стичат по бузите на Мелани. — Слез долу и говори с него, за да не ми причини зло.

Дарби не помръдва — няма сили за това.

Мъжът от гората порязва бузата на Мел. Тя писва. Дарби тръгва по стълбата.

Капки кръв, светли и червени, личат покрай стената близо до кухнята. Дарби замръзва.

Мелани пищи:

— Той ме реже!

Дарби пристъпва отново, приковала поглед в стената, и съзира Стейси Стивънс просната на кухненския под. Между обхваналите гърлото пръсти блика кръв.

Дарби хуква назад по стълбите. Мелани пищи, докато мъжът от гората я коли.

Дарби захлопва вратата на спалнята и отваря прозореца над алеята за паркиране. Подрязаните храсти раздират ходилата и глезените й страховито. Тя куцука към входа на съседите. Когато госпожа Оберман най-накрая отваря, един поглед й е достатъчен, за да се втурне в кухнята и да повика полиция.

Дарби успява да дочуе две неща: телефонните линии към къщата са прекъснати и резервният ключ, който майка й държи под един камък в градината, го няма никакъв. Преди малко повече от две седмици си беше там. Използвала го бе, след като се заключи отвън и ясно си спомняше, че го е върнал на мястото му.

За да знае за този ключ, мъжът от гората би следвало да е наблюдавал мястото от известно време. Никой не го казва в прав текст, но Дарби е наясно по въпроса.

Седнала е отзад в линейката, паркирана пред къщата на госпожа Оберман. Задните врати са отворени и тя има възможност да съзерцава смаяните и любопитни лица на съседите в сменящата се синя и бяла светлина от сигналните лампи на патрулните коли. Въоръжени с фенерчета полицаи претърсват задния им двор, както и гористия участък, отделящ тяхната улица от по-изисканите домове по Бойнтън авеню.

Всички лампи у тях са запалени. През прозорец на партера Дарби вижда част от антрето, както и кръвта по бледожълтите стени. Кръвта на Стейси. Тя продължава да лежи на оня под, защото е мъртва. Полицаите я снимат. Стейси Стивънс е мъртва, а Мелани е изчезнала.