Крис Муни - Изчезналите

— Ще отидем при нея, преди да се отвори онази врата. Освободи ме от белезниците.

— Какво ще се случи, когато се отвори вратата?

— Махни ми белезниците, Тери.

— Ще ги махна, само кажи…

— Аз винаги ти помагах, Тери. Колко пъти ти показвах къде да се криеш, закрилях те — сега е твой ред. Махни тия проклети белезници още сега!

— Добре. Дай да викнем на Каръл, да й кажем какво трябва да прави.

Рейчъл Суонсън гледа в тавана.

— Каръл има нужда от помощ, Рейчъл, кажи й какво да направи.

Лентата свършва със силно щракване. Рейчъл не помръдва, не поглежда — само гледа в тавана.

Дарби обръща касетата и отново включва апарата.

Но това е без значение — Рейчъл Суонсън отказва да говори.

Дарби е едновременно въодушевена и уплашена — понесена от вълната на надеждата. Тя рязко отваря вратата с намерението да намери лист и молив, уплашена, че ако не запише начаса чутото, ще вземе да забрави половината. Казва си, че няма закъде да бърза — всичко е запечатано върху магнетофонната лента.

Групата пред вратата на Рейчъл Суонсън е удвоила числеността си. Дарби обхожда с поглед лицата в търсене на Куп. Ето го и него — в края на коридора, говори по телефона зад бюрото на рецепцията. Когато стига до него, той затваря.

— От лабораторията — пояснява Куп. — Банвил говорил току-що с Лайлънд. Някакъв пакет с името на Даян Кранмър отгоре бил намерен пред вратата на къща в Белхам, на около двайсет минути път от жилището на Каръл. А пък нейното име е посочено като подател. Изглежда никой не е забелязал доставчика.

— Какво има вътре?

— Още не знам. Изпратен е в лабораторията.

— Искам да отидеш там и да го изчакаш да пристигне. Помоли Мери Бет да поработи по още две имена — Паула и Марси. Не знам фамилиите. Нека ограничи диренето в границите на Ню Ингланд.

— А ти какво ще правиш?

— Трябва да говоря с Ломбърг.

— Бъди добро момиче.

Настроението на психиатъра не се е подобрило. Той изслушва предложението й за временно освобождаване на Рейчъл от коланите със скръстени отпред ръце.

— Да пукна, ако допусна подобно нещо — зарича се докторът.

— Ами ако я преместим в психиатричното? Там ще разполагате с повече възможности и ще можете да я наблюдавате с помощта на камера. — Дарби знае, че някои от стаите са оборудвани с такива.

За миг изглежда, че онзи ще налапа стръвта, но колежката му поклаща глава.

— Не можем да я местим, преди да е овладяно положението със сепсиса — обажда се доктор Хачкок. — Изглежда антибиотикът действа, но това положение може да се промени всеки миг. Следващите две денонощия са критични.

— Каръл Кранмър може и да не разполага с толкова време — отбелязва Дарби.

— Много добре ви разбирам и — Бог вижда — готова съм да сторя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна в търсенето на изчезналото момиче, но моя първа грижа и отговорност е пациентът. Не мога да позволя транспортирането й, докато не съм сигурна за сепсиса. И не мога да допусна освобождаването й от коланите. В нея влизат четири отделни системи. В състоянието, в което е в момента, като нищо ще ги изтръгне и четирите.

— Не можем ли да ги отстраним за кратък период от време? — Дарби отчаяно търси и най-малката възможност.

— Много е рисковано — отвръща Хачкок. — Трябва първо да овладеем сепсиса. Съжалявам.

Останала сама в дамската тоалетна, Дарби плиска лицето си с леденостудена вода, докато кожата й става безчувствена.

Сетне прокарва мокри длани по хладната повърхност на умивалника. През първата година след изчезването на Мел Дарби непрекъснато докосваше различни предмети — усещането за тях й даваше увереност в това, че е още жива.

Докато суши ръцете си, тя се моли за Каръл: да бъде умна и да открие начин да оцелее. Излиза от тоалетната и заобикаля ъгъла на коридора в посока към асансьора. В чакалнята е Матю Банвил. Застанал до него в изискан костюм се кипри специален агент Евън Манинг.

Времето е благосклонно към Евън Манинг. Късата му кестенява коса е леко посивяла, но той си е все така слаб и във форма, а лицето му е сериозно и красиво.

Онова, което Дарби ясно си спомня, независимо от изтеклото време, е именно уверената сила, изписана върху това лице. Евън Манинг отново я наблюдава по познатия начин.

Банвил го представя:

— Дарби, това е специален агент Евън Манинг от ФБР.

— Дарби — обажда се агентът, — Дарби Маккормик?

— Драго ми е да ви видя отново, специален агент Манинг.