Крис Муни - Изчезналите

— Ще се приближа, за да си поговорим — обажда се Дарби. — Става ли?

Пълзи през боклук, празни консервени кутии и връзки вестници, които зариват калната земя. Обонянието й долавя най-отвратителната миризма на човешко тяло, която е усещала през живота си. Тя се дави и кашля.

— Добре ли си, Тери. Моля те, кажи ми, че си добре.

— Нищо ми няма.

Сега Дарби диша през устата. Обляга се на стената. Спира на около метър от жената, откъм другата страна на варела. Непознатата няма нито гащи, нито обувки. Кокалите й стърчат под кожата.

— Видя ли се с Джими? — пита тя.

Дарби не знае какво да отговори.

— Видях го, но отначало не можах да го позная.

— Нямаше те дълго време. Сигурно ти се е сторил доста променен.

— Така е, но… Трудно се сещам за някои неща. Дреболии, като фамилното ми име, да речем.

— Мастранджело. Тери Мастранджело. Ще ме представиш ли на Джими? След всичко, което си ми разправяла, имам усещането, че го познавам толкова добре, колкото и ти.

— Сигурна съм, че ще му бъде приятно. Но най-напред трябва да се измъкнем оттук.

— Навън няма спасение. Истината е само в скривалищата.

— Аз ще намеря спасение.

— Не бива да допускаме такива глупави мисли. Нали опитах вече, не помниш ли? И двете опитвахме.

— Но аз се върнах за тебе. — Дарби сваля якето си и го подава над контейнера. — Облечи това. Ще те стопли.

Жената посяга да грабне якето, но бързо отдръпва ръката си.

— Какво има?

— Страх ме е да не изчезнеш пак — отговаря непознатата. — Не искам да изчезваш.

— Вземи го. Няма да изчезна. Обещавам.

Размисълът й отнема няколко минути, но в крайна сметка тя докосва якето. Ужасът, болката и страхът сякаш изчезват. Сгушва се в дрехата, заравя лице в тъканта и започва да се полюшва напред-назад, напред-назад.

Линейката е вече тук. Пристигнала е в началото на алеята, без да включва сирена или сигнална лампа. Благодаря ти, Господи, за такива дребни услуги.

— Наистина ли си открила начин за спасение? — обажда се жената.

— Да. И съм решила да те взема със себе си.

Всяка частица от съзнанието й крещи да не прави това, но Дарби пренебрегва съветите и протяга ръка.

Жената се вкопчва в нея с все сила. Два от пръстите са чупени наскоро и зараснали неправилно. Кожата на ръцете е покрита със струпеи.

Жената отново съзерцава тавана.

— Няма от какво да се боиш повече — проговаря Дарби. — Ще се държиш за ръката ми и двете ще излезем оттук заедно. Ти си в безопасност.

За голяма изненада на Дарби (както и за огромно нейно облекчение) жената не започва да се дърпа или да пищи, когато излиза под мигащите светлини на алеята. Само стисва по-силно ръката й.

— Никой тук няма да ти стори зло — убеждава я тя, като посяга за чадъра си. Не иска да допусне дъждът да заличи някоя важна улика. — Никой тук няма да ти причини зло, обещавам.

Жената притиска лице в плата на якето и заридава. Дарби я прегръща с една ръка през кръста. Костите й са тънки и крехки, като на птичка.

С бавни, предпазливи стъпки Дарби я води към линейката. Край предните врати са се изправили двама от медицинския екип. Единият държи спринцовка.

Няма начин да се мине без нея — необходимо е да я приспят. Най-добре е да го направят тук, на открито, ако е писано нещата да тръгнат отново накриво. В теснотията на линейката би било значително по-трудно.

И двамата застават зад гърба й. Наблизо се суетят полицаи, готови да се намесят при нужда.

— Почти стигнахме — шепне Дарби. — Само се дръж за мен и всичко ще е наред.

Медикът забива иглата в оскъдната плът на жената. Дарби се напряга, готова за всякаква изненада. Жената и с око не мигва.

Когато клепките й започват да пърхат, единият медик взема нещата в свои ръце.

— Не я събличайте още — обажда се Дарби. — Ще имам нужда от ризата й, както и от няколко снимки.

Куп е вече до нея с чанта в ръка. Вътре в линейката няма особено много свободно пространство. Дарби, дребна и подвижна, влиза в нея, докато Куп застава край задната врата. Слагат си маски, за да не усещат вонята. Нездравото, накъсано дишане на жената се чува надалеч въпреки дъжда — напира към покрива на колата.

Мери Бет подава фотоапарат. Дарби снима проснатата по гръб непозната, а сетне — в едър план — разкъсаните места по блузата й с къс ръкав.

С помощта на остра ножица разрязва дрехата право нагоре, към яката, а после още на две места — към подмишниците. Отстранява блузата от тялото, като открива по този начин гръдния кош. Бледата кожа, цялата в дебели белези, синини и още незаздравели рани, е потънала дълбоко между ребрата.