Джеймс Грейди - Брутално

— Да внедрят човек в групата на Фарън, да пратят наемен убиец, да заличат следите, като убият двамата, които водят към АА — всичко това е прекалено интелигентно за тях.

— Засега. — Ник погледна през прозореца към покритите със сняг поля. „Тичане през сняг, студ. — Той потръпна. Пък и тогава не беше ден! — Не и докато съм буден! — каза си детективът и облиза устни. — Недей да мислиш за алкохол. Не можеш да пиеш. Не можеш, докато си с Кол и агентите.“

— Слоусън може да е ръководил АА от затвора, но сега Айгър командва парада — каза Кол. — Слоусън навярно даже не го разбира или поне не си го признава. Той е формалният лидер — марионетка, която адвокатът сигурно манипулира.

— Какво ще правим сега? — попита експертът по радикалните групи от Бюрото.

„Моят въпрос — помисли си Ник. — Това трябваше да е моят въпрос.“ Но можеше само да гледа навън към снежното поле.

— Ако съм успял да ги разтревожа — отвърна Кол, — ако не знаят, че имаме подслушватели и тайни агенти, които ги наблюдават, ако реагират, навярно ще можем да потвърдим, че са те. Това ще съсредоточи разследването само върху тях и ще ги спипаме.

— Междувременно — прибави инспекторът — трябва да намерим начин да хванем жената.

— Нямаме улики срещу нея — каза местният агент.

— Не си ме разбрал. Да открием нещо, за да я притиснем в ъгъла. Тя е един от конците, с които Айгър управлява Слоусън. Адвокатът сигурно се е разбрал с нея. Само кретен или психопат би играл тази игра. Обзалагам се, че е умна, а това означава, че ще сключи сделка с онзи, който й направи най-доброто предложение. В момента не знаем цената й.

— Слоусън ще я убие, ако…

— Не ни е известно нито едно „ако“ — прекъсна го Кол. — Трябва да открием. Още днес.

Местният агент поклати глава.

— Едно време щяхме да напишем анонимни писма на един-двама фанатици от АА. Да им кажем, че Айгър е еврейско име. Сигурно щяхме да пратим писмо и на Слоусън, за да му съобщим, че момичето му го мами с евреин предател.

— Това беше едно време — отвърна Кол.

— Да — каза агентът. Навън покритите със сняг поля се издигаха към величествената пурпурна планина. — Жалко.

Жълтите фарове на вишневочервения автомобил се отбиха от магистралата и спряха пред едно крайпътно заведение на двайсет и седем километра от Мейсънвил, Айдахо. Шофьорката слезе. Циповете на коженото й яке прорязваха сребърни линии в мрака. Френските джинси плътно прилепваха по стройните й бедра. Тя разтърси гъстата си черна коса и влезе в заведението.

Жената издиша в кехлибарената мъгла на бара — бирени изпарения и миризма на престояли соленки. Един мъж бе заровил глава в лакътя и дремеше. Тя остави десетачка на бара и каза на изрусената стокилограмова барманка, която четеше вестник:

— Изгори ми гърлото, Ирен.

Барманката плъзна пакет цигари към червените нокти на клиентката си и й наля чаша водка. Жената гаврътна алкохола, остави празната чаша на дървения плот и потръпна. Тежките й клепачи се затвориха, после се отвориха.

Върху пластмасовия купол на джубокса падаше синя светлина от някаква неонова реклама на бира. В лъскавата повърхност тя виждаше отражението на самотния мъж, седнал в едно от сепаретата. С бавно поклащане на глава шофьорката изви нагоре ъгълчетата на червените си устни и впила поглед в стената пред себе си, каза:

— Дай ми още една, Ирен.

Барманката се пресегна към водката.

— Хайде нека са две.

Брюнетката взе монетите от рестото и се насочи към джубокса. Подмина пияния шофьор на бара, без да го поглежда. Мина покрай мъжа в сепарето, без да го поглежда. Не видя никой друг в заведението. Вратите на тоалетните в дъното бяха затворени. Тя допря длани до купола на джубокса — плътта й изглеждаше прозрачна — пусна в отвора всичките монети и набра номерата на Ханк Уилямс и Бъди Холи.

Барабанният тътен от „Пеги Сю“ накара пияния на бара да потръпне в съня си. Шофьорката на вишневочервения автомобил се обърна в такта на песента и се върна при очакващите я чаши водка и пакета цигари. Раковите пръчици паднаха в джоба на якето й, чашите увиснаха в извитите й като папагалски клюнове нокти. На земята не капна нито капчица, докато жената вървеше в ритъма на рокендрола към мъжа в сепарето.

Остави едната чаша до бирата му, пъхна се в сепарето срещу него и вдигна крак върху външния ръб на седалката му. Дългото й бедро се изви между него и свободата.

— Хей, супермен — рече жената. — Да не търсиш любов на самотни места?