Джеймс Грейди - Брутално

Ванс усети, че невидимостта му се изплъзва.

„Давай! Чакай. Не скачай. Не привличай вниманието към себе си!“ Той се размърда на стола. Огледа се неспокойно, нетърпеливо.

Тълпата се засмя, мнозина се изправиха, за да изръкопляскат. Ванс се изправи с тях. Обърна се, за да даде възможност на ченгетата да видят, че гърбът му е към сцената, припряно тръгна нагоре по пътеката към изхода и излезе през двойната врата.

Едро ченге му препречи пътя.

— Проблем ли имате?

— Трябва да…

— Нагоре по стълбите, в която и да е посока.

Ванс се подчини, не даде на ченгето основание да се замисли. Усиленият от тонколоните глас на Фарън го последва в голямата светла мъжка тоалетна с двайсет писоара, шест кабинки и огледала, които го отразиха, докато изплуваше от своята невидимост.

Гръмки аплодисменти отекнаха в затворената врата на тоалетната. Отвън се чу глас:

— Пишка ми се ма, мамо!

Той се вмъкна в една от кабинките, заключи вратата, седна на чинията. Чу как момчето влиза. Чу го как пикае. Чу, че тълпата се излива в коридора. Влязоха и други мъже — обувките им се виждаха под сребристата врата.

„Сега не съм невидим. — Той го знаеше. — Но съм зад заключена врата. Фарън ще си тръгне. Кол, охраната и ченгетата ще отидат с него. Никой няма да провери в тоалетните, щом Фарън не е тук.“

Зачака. Двайсет и пет минути след като излезе и последният мъж, който дойде да се облекчи, угаснаха всички лампи.

Обгърна го тишина. Той отвори вратата на кабинката, опипом намери в мрака ключа на стената. Лампите светнаха, огледалата заблестяха.

Нямаше за какво да се тревожи. „Винаги можеш да се измъкнеш от обществена сграда. Що се отнася до това как ще стигна до хотела, мога да остана достатъчно невидим. Нощ е. Господи, колко добре изглеждам в огледалото!“

Вратата се отвори и от прага се чу мъжки глас:

— Хей!

Огледалото показа на Ванс униформен пазач — с палка, но без пистолет. Изглеждаше по-изненадан от Ванс. Без да се уплаши, мъжът се приближи към непознатия, който гледаше в огледалото, непознатия, чиито ръце бяха празни.

— Кво прайш тук? Сички вече си тръгнаха! — Гласът му говореше за произход от затънтените райони на Кентъки. Въпреки петдесетте години, прекарани в големия Лексингтън, той не можеше да се откъсне от корените си и от дребнавите разбирания на малкото си родно градче: „униформата ме прави велик“. — По дяволите, кво ти е?

Ванс съвсем бавно се обърна и му отправи широка усмивка.

„Никой не може да стигне до нас, освен самите ние“ — помисли си Кол, докато се качваше с асансьора в лексингтънския хотел. Милиардерът Фарън беше наел цели два етажа. Нито един от гостите не отговаряше на описанието на Кърт Ванс. Във фоайето пазеха шестима души.

— Как беше речта му? — попита един от двамата полицаи в асансьора.

— Да ти кажа честно — отвърна Кол, — не я слушах.

— Друго ти е било на ума, а? Не се тревожи. Тук горе е чисто.

Компютърна музика в асансьора имитираше стари песни на Бийтълс. Вратите се отвориха на осмия етаж: стаите на охраната, командният пост. Двама местни полицаи стояха на пост на всяко стълбище. На деветия етаж бяха апартаментите на шефовете — на Фарън, Кол, Лорън, Сали и Ууд. Лейбовиц бе останал във Вашингтон. Ник също. Когато вратите на асансьора се отвориха на деветия, там чакаше един от хората на Ууд.

— Още ли са на прием у губернатора? — попита го Кол.

— Всички, освен госпожа Кавана. Тя е в стаята си.

Имейлът нареждаше на Ванс да убие Фарън във Вашингтон. Да чака до свети Валентин — до вдругиден. Но съобщението беше засечено, преди да избухне къщата на Кърт Ванс, преди да накълца жената в Чикаго.

Кол почука на вратата на Лорън. Никакъв отговор. „За това може да има колкото си искаш съвсем обикновени причини.“ Пазачът в коридора изглеждаше отегчен, но нямаше да напусне поста си.

С помощта на шперца си Кол сам се пусна в стаята й.

Тя седеше на масата пред стъклената врата на балкона. Силует, очертан единствено от флуоресцентната лампа над мивката в кухнята и от светлината, която премигваше зад балконската врата.

Кол остави вратата зад нея да се затвори.

— Почуках. Два пъти.

— Чудех се кой е.

— Искаш ли да си тръгна? — попита той.

— Искаш ли малко вино? — На масата пред нея стоеше бутилка. — Или си на служба?

Кол влезе по-навътре.

— Винаги работя.

— Ако работиш тук, оттеглям предложението си.

— Имаш ли друга чаша?

Тя му каза къде да намери. На път с чашата към масата той мина покрай леглото. Видя захвърления чорапогащник. Виното, което му наля, бе бяло и студено.