Джеймс Грейди - Брутално

— Калифорнийско — съобщи Лорън. — Но нямаме друго.

— Достатъчно е добро.

Седяха в сенките. Отражението й се виждаше в стъклото. Блузата й имаше цвят на слонова кост.

— Защо не отиде на приема у губернатора?

Тя отпи от виното си.

— Била съм на достатъчно приеми, благодаря. Виното тук е също толкова хубаво.

— Ами компания? — попита той.

— Е, нали дойде ти. А ти защо не отиде?

— Един пистолет повече нямаше да е от особено значение.

Лорън вдигна чашата си.

— За изпълнения дълг.

Отпиха. Косата й се раздвижи от топлия въздух, нахлул от климатичната инсталация.

— Казах ти, че съжалявам за…

— Че си ме излъгал ли? А аз тъкмо започвах да ти вярвам.

— Изобщо не съм имал намерение да злоупотребявам с доверието ти.

— Естествено, че си имал.

— Не чак толкова много. Просто…

Тя му хвърли гневен поглед.

— Кога злоупотребите стават прекалено много? — После поклати глава. — Няма значение. Не искам да слушам какво си мислиш, че знаеш. — Вдигна чашата си. — За мъжете с отговори. — Отпи и се загледа през прозореца.

Климатичната инсталация спря. Лорън си наля още вино, наведе се над масата и напълни неговата чаша. Кол видя проблясък на светлина в бутилката, в очите й.

— Не се ли страхуваш да си сам тук с мен? — попита Лорън.

— Защо?

— Може аз да съм убиецът. Онзи, който уби Монаха.

— Не се страхувам от това.

Бутилката затрепери над ръба на чашата. Тя се наведе и я остави на килима.

— А от какво се страхуваш?

— Можеш да ме нараниш много по-силно.

Лорън не отговори нищо. Не го погледна.

— И така си достатъчно опасна за мен — каза той.

Очите й не се откъсваха от пода.

— Сега знаеш тайната ми. — Кол се наведе над масата, но ръцете й останаха в скута й. — Сега вече не мога да те предам.

— Ще се изненадаш — прошепна тя, без да го поглежда.

Той заобиколи масата и взе лицето й в шепи. Бузите й бяха топли. Сълза навлажни пръста му.

— Ще поема този риск. — Очите й блестяха. — Но не сама.

Тя притисна ръката му до бузата си.

— Вече не сме деца.

— Добре.

Той я целуна и тя отвърна на целувката му с меки, разтварящи се устни. Пръстите му се вплетоха в косата й, усетиха коприната на блузата й, гърба й, гърдите й. Господи, гърдите й бяха меки. Тя изхлузи блузата си. Носеше само комбинезон, без сутиен. Сакото му се свлече на пода. Той си свали вратовръзката, после ризата. Пистолетът задърпа надолу панталона му, когато го разкопча и изу обувките си. Притисна бедрата й към себе си. Свали ципа на полата й над копринения комбинезон, над памучните й гащички…

Лорън го отблъсна, кръстоса ръце и коприненият комбинезон се издигна над главата й, отлетя настрани…

— Толкова си краси…

Тя докосна с пръсти устните му.

Кол я прегърна, целуна я милион пъти. Зърната й бяха уханни и твърди. Той я вдигна и я постави върху масата. Лорън опря босите си пети на дървения ръб и повдигна хълбоци, за да може да й събуе гащичките. После легна отворена към него, докато той коленичеше пред нея.

След речта на Фарън отидоха на прием в едно имение, за което Сали бе сигурна, че някога е било замък на робовладелец. Запозна се с губернатора, с един сенатор, двама конгресмени, с областни и градски ръководители, милионери, един издател на вестник, глутница адвокати, лекари, професори. Освен шепа стеснителни лица сред тях, всички бяха бели.

Фарън я представяше на всички като някоя друга. Като истинска. Тя се усмихваше и се чувстваше виновна всеки път, щом позволеше на някого да стисне ръката, с която държеше пистолета и която се предполагаше, че трябва да е свободна. Лъжеше, казваше им версията, че е консултантка, че да, работи с Фарън във Вашингтон.

„Само преди четирийсет години двамата с Фарън нямаше да ни пуснат тук — помисли си тя, докато се движеше из тълпата. — Щяха да ни наредят да пълним чашите с шампанско или да търкаме подовете.“ Или още по-лошо. Част от нея искаше да извади оръжието и да стреля в ухаещия на магнолии въздух: „Аз съм тук, ние сме тук, никой никога няма…

Не бъди глупава — каза си тя и се усмихна на поредното лице. — Не можеш да застреляш вчерашното.“

Домакините бяха поканили гостите си за два часа. Фарън прекара трийсет и една минути като се плъзгаше из тълпата, ръкуваше се и не позволяваше на никого да го въвлече в разговор между тези кандидати за власт или онази социална клика.

Докато пътуваха към хотела, той седеше отзад между Джеф Ууд и Сали. И Нгуен беше с тях, до местния униформен полицай, който караше взетата под наем кола. Отпред и отзад се движеха по един автомобил и полицейски патрул. На четири минути от хотела и безопасността Фарън нареди: