Джеймс Грейди - Брутално

— Кажи на другите коли да продължават без нас.

— Какво! — едновременно извикаха Сали и Ууд, но не успяха да го разубедят. Той каза на шофьора накъде да кара.

Десетина училищни автобуса и пет пъти по толкова коли чакаха пред стар гимнастически салон в края на града. Ууд и Сали настояха да влязат заедно с него. Спални чували покриваха пода като бразди по разорана нива. При влизането на Фарън първа го видя червенокоса студентка, която отиваше с четка за зъби и хавлия към съблекалнята. Тя каза „О, боже мой!“ и прехапа долната си устна, понечи да се разплаче. Фарън я прегърна, отвърна „Благодаря, че дойде“ и се шмугна в тълпата, която шепнеше името му.

Остана в салона два часа, като се прехвърляше от една загубила ума и дума от благоговение група студенти на друга. Само ги докосваше, не се ръкуваше. Разговаряше, не изнасяше лекции. Повече слушаше, отколкото приказваше, повече хвалеше, отколкото наставляваше. Сали и Ууд го оставиха да се разхожда сред непознатите. Когато тълпата забеляза Фарън, запроблясваха стотици евтини фотоапарати — но само след минути бяха забравени. Всички искаха просто да са до Фарън — а не да уловят образа му на снимка.

На път за хотела той каза на Сали:

— Хората, които ще изминат с автобус стотици километри и ще спят заедно на пода заради нещо, което не им носи лична изгода, са по-важни, отколкото всеки, който се появи на прием.

Хотелският асансьор отведе Фарън, Сали, Нгуен и двама бодигардове до апартаментите им. Когато минаваха четвъртия етаж, асансьорната музика съсипа поредната песен.

— Чувам симфония — рече Фарън.

— Какво? — попита Сали.

— Предполага се, че тази песен би трябвало да е „Чувам симфония“. На Сюпримс.

— Те са се разпаднали преди аз да… — Тя замълча.

Към шестия етаж чувстваше краката си омекнали. На деветия етаж вратите на асансьора се плъзнаха настрани. Първа излезе Сали, видя пазача в коридора, позна го. Той кимна в знак, че всичко е наред. Нгуен остана вътре и каза:

— Сега е твой.

Фарън благодари на Нгуен и хората в асансьора. Вратите се затвориха.

— Предполагаше се, че той трябва да провери стаята ти! — възкликна Сали.

— Няма нищо — отвърна Фарън. — Излишно е.

Тя тръгна по коридора заедно с него. Бодигардът извърна поглед.

— Нека аз да вляза първа. Почакай.

„И той се подчинява.“

Лампите в апартамента бяха включени, дневната бе празна. На масата модемът на лаптопа му беше включен в телефон. Прозорците бяха тъмни, но навън нямаше други толкова високи сгради, така че дръпнатите завеси нямаха значение. Снайперисти на покрива бяха проверили района. Тя обиколи апартамента. Спалнята: двойно легло, куфари, празен гардероб. Банята: никой. Върна се и отвори вратата пред него.

— Всичко е наред.

— Мислех си, че няма нужда да се тревожиш до утре — каза той, докато влизаше. После поклати глава. — Никога не съм обичал свети Валентин.

— Не може да не се тревожа. — Сали го погледна. — Защо не обичаш свети Валентин?

— Никога не съм получавал съвършената картичка. Никога не съм имал на кого да пратя моята.

— Имал си любовници, когато аз още съм била съвсем малко… — И тя отново прекъсна изречението си по средата.

Той го довърши вместо нея.

— Момиченце. — И се усмихна. — Сигурно си покорявала милиони сърца.

— Не.

После думите избухнаха от гърдите й:

— Няма да съм поредната ти любовница! Не мога да съм просто друга жена в хотелската ти стая!

— Ти си единствената жена тук.

— Сигурно е имало…

— Каквото е имало, вече е минало. Като бях „черна пантера“ след затвора, известно време бяха безкрай… После години наред беше само Лорън.

— Дяволската треска — промълви Сали.

— Майка ми казваше така. — Той поклати глава. — Лорън си беше Лорън, а не бяла жена трофей. Това продължи много по-дълго, отколкото би трябвало. Понякога, заради потребностите на онзи, за когото те е грижа, отиваш по-далеч, отколкото е правилно, постъпваш по лесния начин, който ти се струва и нормален. Но вече сме скъсали от много време. Един от начините, по който го разбрахме, беше поредната хотелска стая, в която не се случи нищо.

— След Лорън…

— След Лорън нямаше никоя друга. Повече от година. — Той направи крачка към нея.

Тя не можеше да помръдне.

— Трябва да е имало стотици тийнейджърки, които…

— Хиляди страхотни жени там навън отчаяно копнеят за мъж, който няма да ги използва и да си тръгне, оставяйки след себе си бебе. Никога не съм оставял след себе си бебета и след затвора, след като започнах всичко, не смея да рискувам с това. А и не мога просто да използвам някого. Да, има жени, които не ги е грижа кой лежи под завивките им, стига да има слава като моята, пари като моите или власт като моята. Но тях не ги е грижа за мен.