Джеймс Грейди - Брутално

Той мина покрай папката и пластмасовата й усмивка и тръгна по коридора с бели стени и стъклени офиси към сърцето на фабриката за реалност: звукоизолирано студио, пълно с кабели, прожектори, камери и монитори, заобиколили централна сцена, на която самотен стол гледаше към дъга от четири празни седалки. Мъже и жени със слушалки и папки се щураха наоколо и прескачаха черните змии на кабелите по пода.

Когато камерите се включиха, Фарън вече седеше срещу четирима известни телевизионни журналисти. Сам.

— Добър вечер — каза към камерата най-възрастният от четиримата. — Аз съм Джим Каръл. Добре дошли в „Един час“. В директното предаване тази вечер се опитваме да отговорим на въпроса, който си задава всеки американец: „Кой е Фарън Сиърс“? Задаваме на Фарън Сиърс въпросите, на които вие искате да ви отговори… може би с няколко изненади от наша страна.

Гръмна музика. Мониторите показаха рекламите, които се излъчваха пред националната публика. Оттатък сцената, застанали настрани от камерите, бяха Сали и Лорън, Ууд и Лейбовиц. Кол почти физически усети хладните тръпки, които ги побиха, когато чуха за „няколкото изненади“.

Инспекторът видя една стълба, която водеше към висока рампа, заобикаляща външната стена на звукоизолираното студио, и се заизкачва по стоманените стъпала. Музиката гърмеше.

Джим Каръл представи Фарън и каза към камерата:

— Ще започнем с история. — Мониторите показаха снимки от детството на Фарън, докато гласът на водещия обясняваше.

От рампата Кол видя миналото, нижещо се на екраните, видя Каръл да оправя косата си и да слуша собствения си глас.

— И така, Фарън Сиърс — продължи Каръл, когато камерите оживяха. — Кой сте вие?

— Благодаря ви, вече съм важна личност.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Успехът в Америка означава да те показват по телевизията — усмихна се Фарън. — Това е нещо повече от слава, това е утвърждаване. Живот отвъд плътта и гравитацията. Ако си достатъчно важен, за да те показват по телевизията, значи струваш нещо.

— Възможно е по-голямата част от нашата публика да смята, че това е малко плитко.

— По-голямата част от вашата публика разбира. И е съгласна. Надявам се зрителите също да съзнават, че пътят към виртуалната реалност през вашите камери е по-опасна илюзия, отколкото други реалности.

— Искате да кажете, че телевизията е опасна, така ли? И това са думи на човек, който притежава кабелен канал и софтуерна империя? Защо?

— Днес телевизията налага идеята, че всичко е нормално, че пасивността пред екрана, вместо да пътуваш по света, в мислите или в душата си е нещо нормално. Защото, ако всичко е нормално, можеш да приемаш за нормално да купуваш онова, което показват по рекламите.

Кол видя на рампата мъж с куфарче с инструменти в ръце. Коленичил, отварящ… техникът свърза някакъв кабел с един от прожекторите.

Русата водеща казваше на Фарън:

— … презрение към политиката и политиците и все пак изглежда се кандидатирате за пост и редовно ходите на Капитолия и в Белия дом.

Фарън не отвърна нищо.

— Мислех, че сте се съгласили да отговаряте на всичките ни въпроси — настоя тя.

— Вие не ми зададохте въпрос — усмихна се Фарън.

— Какво ще кажете за политиката?

— Политиката е начинът, по който се вършат нещата. Понякога това е да уредиш да ти вдигнат боклука, друг път да носиш подходяща вратовръзка, когато четеш новините по телевизията, така че хората да не превключат на друг канал.

Режисьорът даде думата на Антъни Дрейн, тъмнокосият двукратен носител на „Еми“ 8 8 Ежегодни награди на Националната академия за телевизионно изкуство и наука на САЩ. — Б.пр. и легендарен убиец на дракони от предаването. Дрейн заговори към циклопското око на камерата:

— Като приказваме за политика, искаме да насочим вниманието към вашия проект за възраждане на Чикаго. — По даден знак Каръл се обърна към света: — Първо сме ви приготвили репортаж за проекта.

Мониторите се изпълниха с клипове и обяснителни гласове. Лорън се отдалечи от спътниците си и тръгна по невидима пътека около сцената, сякаш някаква центробежна сила я тласкаше по строго определена траектория. Кол вървеше по рампата над нея, заедно с нея.

Директното предаване показваше на света близки кадри от журналистическото пътуване, докато Дрейн казваше:

— … има човек, известен като „отец Майк“, който твърди, че е раздал за вашия проект за възраждане на Чикаго стотици хиляди долари подкупи на градски, областни и щатски служители. Че дори лично е виждал подкупи да получават и някои членове на така наречената „Машина“ — чикагската мафия.