Джеймс Грейди - Брутално

— Да го слушаш… някой друг слушал ли е ораторските опити на Айгър и Слоусън и глупостите на АА?

— Ууд е пурист — отвърна Кол, — не расист.

— Той е фанатик — подчерта Сали.

— Това да не би да е друг начин да кажеш, че е смел? — попита Ник, после погледна Кол. — Вярваш ли му?

— На всяка дума.

— И аз — каза Ник. — Ако е решил, че Фарън се отклонява от верния курс, мислиш ли, че би могъл да организира убийството му и лично да поеме кръста?

— Изобщо няма да се поколебае.

Лорън хвърляше мълнии към трите ченгета. Брадичката й се тресеше, гласът й трепереше, стиснатите й юмруци бяха побелели. Зачервените й очи се съсредоточиха върху Далтън.

— Сега какви лъжи ще ми кажете?

— Лорън…

— За вас съм госпожа Кавана, агент Кол!

— Съжалявам, че се наложи да те измамя — рече той.

— Вие винаги съжалявате — след като всичко е свършило. Кажете ми: получихте ли каквото искахте?

— Ние искаме единствено истината — отвърна Ник.

— И вие ли искате единствено истината, агент Пикет?

Сали не отговори.

— На всички ни не е лесно — каза Ник, като пое яростта й върху себе си заради двамата си партньори. — Но трябва да го изтърпим и ако ви интересува дали ще хванем убиеца на Монаха…

— Фарън го уби — прекъсна го Лорън.

— Какво? — възкликна Сали.

— Така стават нещата. Тръгвате след него, той ви отвежда някъде, където изобщо не сте и сънували, че ще идете, и после — край.

— За Монаха и Фарън ли говорите? — попита Ник.

— О, да. Естествено. Монаха му повярва, Фарън доведе тук всички ни… Появихте се вие. Сега Монаха е мъртъв.

— Но — рече Ник, — смятате ли, че Фарън е намушкал Монаха?

— Не — промълви тя. — Има по-ефикасни начини да убиеш някого.

— Щом сте толкова бясна на Фарън, обвинете го — каза Сали. — Защо…

— Вие ми кажете защо — поклати глава Лорън. — „Защо“ не е въпросът, който иска да чуе вашият касетофон. Той иска да чуе „какво“. „Кой“.

— Знаеш ли какво? И кой? — попита Кол.

— Даже не зная какво мога да правя утре сутрин, освен да се върна тук и да продължа да идвам, докато… о, Монах! — Тя изтри сълзите си.

— Къде бяхте тази вечер? — попита детективът.

— На същото място, на което бях и предишната. — Гласът й беше кух. — На същото място, на което ще съм утре вечер. Вкъщи, Сама. Без… свидетели.

„Още само няколко минути и ще избухне“ — помисли си Ник.

— Госпожо Кавана, преди единайсет месеца сте изтеглили единайсет хиляди и петстотин долара от фондовете на това движение. Без разписки, без никакви обяснения.

Лорън премигна.

— Първия път сте изтеглили петстотин долара — рече Ник, — а няколко седмици след това и единайсет…

— Ама и вие сте едни — прекъсна го тя. — Искате да знаете всичко, така ли?

— Да — каза Ник.

— Да — продължи Лорън, — изтеглих… колко бяха? Единайсет хиляди и петстотин долара от скъпоценното Движение на Фарън. — Тя поклати глава. — Направих така, че никой да не разбере. Адски тъпо, а? Защо не проявих достатъчно разум, та да включа в плана и три ченгета, които издирват убиец? Всички ние — Фарън, Джон, Монаха, Джеф и аз — документацията на здравните ни застраховки е в системата. Почти всички, които работят тук, са хакери. С Фарън съм от толкова много време и всеки може да проникне в личните ми данни. Ако извършех разплащания със здравната си застраховка, ако изтеглех колкото ми трябва от спестяванията си или… Не исках никой да разбере. Но ето че сега трябва да ви го кажа. Заради проклетия протокол, нали? Най-сигурният начин да загубя тайната си е да се мъча да я запазя.

Лорън се изправи.

— Колко… съм била глупава, че изобщо съм искала да го крия.

Тя измъкна блузата от полата си и разкопча долните три копчета.

Кол, Ник и Сали я гледаха като хипнотизирани.

— Правиха ми хистеректомия 7 7 Хирургическо отстраняване на матката. — Б.пр. . — Лорън говореше с монотонен глас, зачервените й очи бяха сухи. Тя повдигна блузата си и смъкна колана на полата си надолу. — Виждате ли? — Бял белег се извиваше в десетсантиметрова усмивка под пъпа й. — Казаха ми, че с времето белегът ще изчезне. Предполагам, имам късмет, че се е запазил.

Докато смъкваше блузата и си оправяше полата, очите й блуждаеха надалеч. Тя излезе от стаята.

Касетофонът записа минута мълчание. После гласът на Ник каза:

— Разпитът завърши в двайсет и три часа и девет минути.

Ник Шърман гледаше покритото с тъмночервени петна легло в хотелската стая в Чикаго. Зад мръсния прозорец в сивото утро на този четвъртък тракаше влак. До стената зад Ник стояха трима души от спецгрупата на чикагската полиция. Детективът от отдел „Убийства“ на чикагското управление каза: