Джеймс Грейди - Брутално

— Тоя шибан звяр направо я е разфасовал.

— Видях снимките — отвърна Ник.

Яката жена, която работеше на регистрацията на първия етаж, носеше върху бронираната си жилетка анцуг с емблемата на „Чикаго Булс“. На кръста й имаше затъкнат 9-милиметров пистолет, а в джоба си носеше значка на чикагската полиция. Димът от цигарата й се издигаше към вентилатора на тавана. Неугледно облеченият мъж на дивана бе градският шампион по карате. Под възглавниците до него се криеше зареден пистолет. Закачената на асансьора табелка лъжеше: „Не работи“. На всеки етаж чакаха ченгета. Снайперистки групи покриваха всеки сантиметър от хотела.

В стаята чикагският детектив каза на Ник:

— Единственото, което си спомня момичето на регистрацията, е, че типът е бял. Когато се върне, ще го хванем.

— Ами ако не се върне? — попита Ник. — Няма го вече цяла нощ. Трупът, който е оставил, наистина може да те накара да избягаш.

— Оставил е в гардероба две ризи, панталони, хапчета за простуда, триста седемдесет и пет долара и ключове за кола. Завил я е с чаршаф. Типичен маниак. Във факса, който получихме от вашите психолози, се казва, че е от онези гадняри, дето обичат да се… наслаждават на работата си. Ще се върне.

— Нещо не е наред — каза Ник.

— Не съм забелязал — изръмжа чикагското ченге.

— Как успяхте да откриете трупа?

— Анонимен сигнал. Чула писъци от тази стая. Според нас е някоя курва, която е имала сеанс тук, чула е, че става напечено, и ни е подхвърлила информацията. Хората ни реагираха бавно, но…

— И освен накълцаната и с прерязано гърло жертва на леглото сте открили това. — Ник посочи един тебеширен кръг, начертан на жълтия тапет до леглото. Тебеширен кръг, който обграждаше кървав отпечатък от длан. На четири от тъмночервените пръсти се виждаха характерните линии.

— Снимахме го и го пратихме в Бюрото, като се надявахме на бързо идентифициране. Направо се шашнахме, че получаваме толкова светкавичен отговор.

— Сигурни ли сте, че Кърт Ванс не е забелязал колите ви?

— Не сме сигурни, но не сме и идиоти. Първите ченгета, които са пристигнали на местопрестъплението, решили, че е някой маниак, взели описанието му от разпоредителката и пратили цивилни групи в двата края на улицата. До хотела не се е приближавал никой, който да отговаря на описанието на престъпника.

— Казахте, че групата ви по аморално поведение имала видеозаписи на момичето.

— Шери Уличницата. Ще ви дам касетата.

Ник погледна към окървавения чаршаф. Кръвта се бе пропила в дюшека, червени петна осейваха пода. Представи си образа на голата жена със зейналите й рани, премигна, извърна очи, насочи ги към пепелявожълтия тапет с кървавия отпечатък. После се завъртя към чикагския детектив.

— Трупът — отнесли сте го. Но всичко останало…

— Седи си както го е оставил той. Не сме пипали даже чантичката й на масата.

— Това — рече Ник и посочи към кървавия отпечатък. — Не сте го сваляли, нали?

— Щеше да е тъпо да унищожаваме такова страхотно доказателство и толкова чист отпечатък, който момчетата от лабораторията ви да идентифицират. Обаче цялото проклето легло беше в кръв и трупът беше…

Но Ник вече тичаше към банята, местейки поглед от покритата с петна тоалетна към мръсната вана и мивката: сивкав порцелан около… блестящи кранове. Самата мивка бе пропукана, но бяла. Искрящо чиста.

— Какво е заключението от аутопсията за причината на смъртта й? — извика той.

— Да не сте луд като онзи тип! — отвърна чикагският детектив. — От неделя насам е била кълцана на шейсет места, а вие питате за резултатите от аутопсията?

— Значи не е извършена — даже не е насрочена, нали?

— Най-важно е да открием кой, а не какво е убило…

Ник посочи кървавия отпечатък.

— Това не е нейната кръв, а неговата.

— Какво?

— Ако я беше кълцал, докато е жива, щеше да засегне някоя артерия. Кръвта щеше да оплиска цялата стая. По отсрещните стени няма нищо. Навярно я е удушил и е започнал да я реже едва когато сърцето й е спряло.

Чикагското ченге премигна.

— Кърт е предпазлив, момче — рече Ник. — Не би искал да се опръска с кръвта на проститутка. Порязал се е над мивката. Отпечатал си е дланта, оставил ни е това. Инсценирал е ужасяваща сцена, погрижил се е отпечатъкът му да бъде забелязан и незабавно идентифициран.

— Защо?

— За да оставим всичко друго и да се втурнем насам с цялата си кавалерия — отвърна Ник.

Неделя, 19:30 ч., половин час до предаването. Две коли, паркирани пред черна стъклена сграда във Вашингтон. Пътниците мълчаливо слязоха на тротоара. Кол тръгна към сградата и отвори вратата към телевизионния свят. Първа влезе Лорън.