Джеймс Грейди - Брутално

— Правото на Фарън Сиърс на личен живот не е толкова важно, колкото правото му да не бъде убит — възрази заместник-министърът.

— Ще намерим федерални агенти за тази задача — каза началникът на Кол. — Ще ви повишим в инспектор.

— Ще получите каквото искате и когато го искате — прибави заместник-министърът. — Само не допускайте да убият този кучи син.

— Единственото изискване — обади се съветникът му — е да го направите съвсем тихо. Никакво изтичане на информация.

— И така — каза заместник-министърът, — приемате ли?

— Да — каза Кол, — приемам.

— Какво искате?

— Първо, ченгето от вашингтонския отдел „Убийства“, което ми беше партньор в групата за разследване на стари случаи, Ник Шърман. Искам той да е външният ми човек.

— Той не е от Бюрото — каза началникът на Кол. — Не е от федералните институции, нито…

— Но има вашингтонска полицейска значка, а според вашата информация ударът може да бъде извършен точно тук. Той познава убийците. Знае и как работя аз. Освен това… Освен това е по-добър стрелец от мен.

Тримата висши служители се спогледаха. И свиха рамене.

„Ще ми позволят да го направя!“ Кол се изпълни с увереност — увереност, примесена с разбирането, че той ще е изкупителната жертва на тези мъже за всички евентуални провали.

„Нека ме бутат — помисли си той. — Няма да падна толкова лесно.“

— Имате ли предвид нещо друго? — попита заместник-началникът на отдела за криминално разследване на ФБР.

— О, да — отвърна Кол. — Много неща.

Във вашингтонския жилищен комплекс „Дю Боа“ влезе разгневена бременна жена. Издутият й корем стърчеше от оръфаното й синьо яке. Носеше широки черни панталони, имаше правилно оформена брадичка и изящни африкански устни. Кожата й беше с безупречния цвят на шоколад.

В „Дю Боа“ — грозно парче земя, заобиколено с ръждива телена ограда, имаше десетина панелни блока с по петдесет апартамента, наредени като спици около една кръгова улица. По улицата минаваха автомобили. Дори в този адски студен ден уличните банди очакваха клиенти и повече внимаваха за опасни конкуренти, отколкото за ченгета. От колите гърмеше музика.

Жената се намръщи. Издутият й корем и хвърлящите й мълнии очи се насочиха към една от покритите с драсканици със спрей сгради. Пред входа се мотаеха неколцина мъже и наблюдаваха всички, които идваха към тях. Жената спря достатъчно далеч от тях, но така, че да я забележат. Опря юмрук на хълбока си и извика:

— Джеръм! Джеръм Джоунс! Довлечи си задника тука и виж ква си я свършил!

Думите й литнаха в ледения въздух и отекнаха в блоковете. Бандитите погледнаха към нея.

— На теб говоря, Джей Джей! Знаеш ли къв си ти бе? И се наричаш мъж? Ела тука и застани пред мен да видим какво как!

Мъжете пред входа започнаха да се въртят, като че ли изведнъж им бе станало още по-студено.

— Джей Джей! — изкрещя жената. — Джеръм! Измъкни си гадния задник оттам! Няма да си тръгна, докато не дойдеш!

Един от мъжете, които пазеха вратата, се повлече към нея и попита:

— Ей, кучко! За кво е туй викане ма?

— Не съм кучка и не викам теб — отвърна тя.

— А бе, майче — каза той — вече бе достатъчно близо, за да забележи прелестното й лице, и сниши глас, така че да го чуе само тя. — Квато си готина, що не повикаш мене, а?

— Разкарай се бе! Върви да кажеш на Джей Джей да си вдигне мърлявия черен задник и да дойде.

— Ти си вдигай черния задник оттука — рече мъжът. — Да не му се случи нещо.

— Вече му се случи нещо и ти знаеш кво и кой го направи. Май че единственото, дето не знаеш, е, че Джей Джей адски ще се вбеси, ако ме изхвърлиш.

— Онуй, дето не го знам, си ти. Голяма кучка си, да знаеш.

— Голяма съм я! — отвърна жената. — Сега върви да домъкнеш твойто приятелче Джей Джей и му кажи да вземе да си плати.

— Добре де, добре, чакай тука — каза мъжът примирително, обърна се и влезе в блока.

През следващите седем минути бременната продължи да крещи. Виковете й отекваха из комплекса. После вратата на сградата рязко се отвори и Джеръм Джоунс излезе да въведе ред в своето царство. Беше висок над метър и деветдесет, имаше гърбав нос и носеше кафяв кашмирен шлифер, под който се виждаха голите му гърди, синьо долнище на анцуг и гуменки. Ръцете му бяха напъхани в джобовете на анцуга.

— Коя си ти ма, кучко? — гърлено извика той на бременната.

— Казала съм ти да не ми викаш кучка!

— Ще ти викам както си искам.

— Ама друго говореше, кат гаврътна оназ бутилка.