Патриша Корнуел: Проектът Калигула

Но не беше вярно. Когато прегледа тялото в моргата, Скарпета не откри нищо, което да сочи, че шалът е причинил смъртта или дори е допринесъл за нея. Нямаше признаци на задушаване, нямаше реакция като например зачервяване или синина, само сухо протриване на шията, сякаш шалът бе вързан след смъртта. Естествено, бе възможно убиецът да е ударил жената по главата, а в по-късен момент да я е удушил, без да осъзнава, че тя вече е мъртва. Но ако бе така, тогава колко време е прекарал с нея? Ако се съдеше по контузията, отока и кръвоизлива в мозъчната кора, тя бе живяла известно време, може би часове. Въпреки това на местопрестъплението имаше много малко кръв. Даже не бяха забелязали раната на тила й, преди да обърнат тялото — тя бе четири сантиметра дълга и със значителен оток, но от нея едва-едва се процеждаше течност. Бяха отдали липсата на кръв на дъжда.

Скарпета обаче сериозно се съмняваше в това. Раните по скалпа кървяха обилно и не бе много вероятно един дъжд, валял на пресекулки, и то не особено силно, да отмие повечето кръв от дългата гъста коса на Тони. Дали нападателят й бе счупил черепа, а после бе прекарал дълго време с нея в дъждовната зимна нощ, преди да стегне шала около врата й, просто за да е сигурен, че няма да оживее, за да каже на някого? Или пък връзването беше част от жесток сексуален ритуал? Защо трупните петна и вкочаняването противоречаха толкова силно на това, което говореше местопрестъплението? Хем изглеждаше, че е умряла в парка миналата нощ, хем изглеждаше, че е мъртва от цели трийсет и шест часа. Скарпета бе объркана от този случай. Може би прекалено се впрягаше. А може и да не разсъждаваше ясно, защото бе изтормозена и кръвната й захар бе ниска, след като цял ден не беше яла нищо, а само бе пила кафе, и то много.

Закъсняваше за оперативката в три следобед, освен това трябваше да се върне вкъщи до шест, за да отиде на фитнес и да вечеря със съпруга си, Бентън Уесли, преди да се втурне към Си Ен Ен — последното, което й се искаше да направи. Изобщо не биваше да се съгласява да гостува в „Докладът на Криспин“. Защо, за бога, се бе навила да излезе в ефир с Карли Криспин и да говори за следсмъртните изменения в косата и за важността на микроскопията и други отрасли на криминалистиката, за които хората имаха невярна представа благодарение на същото онова нещо, в което се бе забъркала самата Скарпета — развлекателната индустрия? Понесла кутията с обяда си, тя прекоси отрупаната с кашони и сандъци с канцеларски материали и оборудване за моргата, ръчни и електрически колички и шперплат товарна площадка. Пазачът зад плексигласовата преграда говореше по телефона и я погледна съвсем бегло, докато минаваше.

Щом стигна до горния край на рампата, Скарпета използва магнитната карта, която носеше окачена на врата си, за да отвори тежката метална врата и да влезе в катакомбата от бели фаянсови плочки, със синьо-зелени акценти тук-там, и релси, които сякаш водеха навсякъде и никъде. В началото, когато започна да работи тук като нещатен съдебен лекар, доста често се губеше — озоваваше се в лабораторията по антропология вместо в тази по невропатология или кардиопатия, или пък в мъжката съблекалня вместо в женската, или пък в декомпозиционната, вместо в главната зала за аутопсии, или пък в погрешния хладилник, на погрешното стълбище или дори на погрешния етаж, когато използваше стария товарен асансьор.

Скоро обаче улови логиката на подредбата, смисленото кръгово движение, което започваше от гаража за линейките. Също като товарната площадка, той се намираше зад тежка метална врата. Когато транспортният екип пристигнеше с някое тяло, сваляха носилката и я прекарваха под детектора за радиация над вратата. Ако не се включеше аларма, която да покаже наличието на радиоактивен материал като например радиолекарства, използвани при някои видове рак, следващата спирка бе кантарът, където тялото се претегляше и измерваше. Къде щеше да отиде след това зависеше от състоянието му. Ако то бе лошо или се смяташе, че съществува някаква опасност за живите, тялото заминаваше в хладилника за декомпозиция, в съседство с декомпозиционната, където му правеха аутопсия в изолирана среда със специална вентилация и други видове защита.

Ако тялото бе в добра форма, го откарваха по един коридор вдясно от гаража — пътуване, което включваше възможността от различни спирки в зависимост от степента на разложение: рентгеновата зала, склада за хистологични проби, лабораторията по съдебна антропология, още два хладилника за пресни тела, които не са минали изследване, асансьора за онези, които трябваше да бъдат видени и идентифицирани горе, шкафчетата за улики, невропатологията, кардиопатологията, главната зала за аутопсии. След като приключеха със случая и тялото вече можеше да бъде освободено, то завършваше кръга отново в гаража, в поредния хладилник, където би трябвало да лежи в момента и Тони Дериън, опакована в чувал върху някой рафт.