Мими Лат - Опасно съдружие

Соловски отново си спомни какво бе изпитала при смъртта на съпруга си. Изминаха месеци преди да се примири, че той никога повече няма да се върне у дома.

— Трябва да ви се извиня от името на партньора си — меко промълви. — Но той има далеч по-голям опит от мен и наистина е убеден, че разследването трябва да приключи.

— Разбирам — сковано отвърна Ребека.

— Това обаче не означава да ни забравите — добави детективката. — Обадете се в момента, в който откриете нещо важно. Веднага ще направим съответните проверки и може би…

Очите на младата жена се спряха върху лицето й.

— Надявам се, че обработвате поне отпечатъците от проникването в дома ми — каза.

— Да. Ще се свържа с вас в момента, в който получим някакъв резултат.

— А автентичността на предсмъртното писмо?

Соловски се поколеба. Уолтърс бе казал, че проверката на писмото е излишна, но тя беше убедена, че госпожа Морланд заслужава поне съвестно разследване.

— Възнамерявам да го изпратя в лабораторията — кимна тя, а в себе си се помоли колегата й да не разбере за това.

— Можете ли да проверите версията на Джон Евънс?

— Ще се опитам. Но не мога да ви обещая…

Осъзнала, че не бива да притиска жената срещу себе си, Ребека въздъхна, стана и протегна ръка.

— Благодаря, детектив Соловски. Високо ценя помощта ви.

— Няма нищо.

Гледаше как младата жена взема чантичката си и тръгва към вратата, после изведнъж се сети, че не я беше попитала за застраховката.

— Госпожо Морланд?

— Да? — обърна се тя.

— Забравих да ви попитам дали съпругът ви е оставил застраховка „Живот“.

Върху лицето на Ребека се появи объркано изражение, сякаш някой й бе ударил плесник.

— Не съм сигурна — промълви. — Защо питате?

— Стандартна процедура — отвърна Соловски и тръгна да я изпрати до изхода. — Ще ви помоля да проверите книжата си и да ни уведомите.

Уолтърс я чакаше зад бюрото си.

— Не искам да губиш ценно време в проверка на налудничавите идеи на тази жена! — насочи един молив към гърдите й той. — Ясно?

— Няма проблеми — отвърна му с пресилена усмивка и отвори една от папките върху бюрото си. Не можеше да разбере защо партньорът й е толкова категоричен по отношение на това разследване.

Ребека се прибра у дома. В продължение на часове се бе ровила в библиотеката на Юридическия факултет, търсейки прецеденти по едно от делата, с които се занимаваше. Сега искаше да провери личните си книжа. След взлома изпитваше подчертана нервност, особено когато оставаше сама в този дом. Все й се струваше, че отново ще завари нещо ужасно, не можеше да се отърве от чувството, че в нейно отсъствие някой се е промъкнал вътре и я дебне…

Посещението при детективите й се отрази зле. Освен това днес особено остро усещаше липсата на Райън. Тялото я болеше от желанието да го докосне, да се притисне до него. На моменти болката беше толкова остра, че й се приискваше да се свие в леглото и да не помръдне.

„Престани! — заповяда си тя. — Райън не би одобрил слабостта ти, би искал да продължиш, да се бориш за него.“ А се налагаше да мисли и за бебето си. Търсенето на истината трябваше да продължи, независимо от вътрешните й терзания!

В списъка на неотложните неща фигурираше и един разговор с Брандън. Седна на дивана, подви крака под себе си и набра номера на кантората.

Изминаха цели три минути, преди гласът му да прозвучи:

— Извинявай, Ребека, но тук е истинска лудница!

Беше наистина напрегнат и уморен.

— Ти извинявай, че те безпокоя — отвърна тя. — Но просто не зная към кого да се обърна… Разполагаш ли с две минути?

— За теб винаги — шумно въздъхна той.

— Благодаря… В деня на изчезването си Райън трябваше да получи заплата, но Джон заяви, че фирмата няма да ми даде пари, преди да се уточнят нещата около липсващите средства. Аз самата все още съм в неплатен отпуск, а сметките се трупат…

— Предполагам разбираш, че ние трябва да знаем какво е останало от парите, които е взел Райън, нали? — отговори й с въпрос Брандън.

— Ако изобщо ги е взел — напомни му тя. — До този момент не съм открила нито някаква тайна банкова сметка, нито документ, че държи касетка в някой трезор. — Веднага изпита чувство на вина, тъй като това не беше вярно. Банкова сметка имаше, независимо от факта, че балансът в нея беше нула. Друг беше въпросът, че Ребека не знаеше на кого принадлежи тази сметка. Все още не бе проверила това. Може би щеше да се окаже, че е на някой клиент… „Ако наистина мислиш така, защо не се обърнеш към властите с официално запитване?“ — обади се някакъв глас в съзнанието й. Но на Брандън каза: — Нямам представа къде и какво да търся…