Морис Льоблан - Арсен Люпен — крадецът джентълмен

— Подиграваш ли се с мен, Люпен.

— Бъди така добър, скъпи ми приятелю, да повдигнеш лекичко горната част на това рохко яйце. Самият ти ще установиш, че не се подигравам с тебе.

Ганимар неволно се подчини и преряза яйцето с острието на един нож. Вик на изненада се изтръгна от него. Кухата черупка съдържаше един син лист хартия. По молба на Арсен той го разгъна. Беше телеграма или по-точно част от телеграма, на която бяха откъснали кода на пощенския клон. Той прочете:

Постигнато съгласие. Доставени сто хиляди бали. Всичко е наред.

— Сто хиляди бали? — попита той.

— Да, сто хиляди франка! Малко е, но пък времената са тежки… А имам и толкова големи разходи! Ако знаеше бюджета ми… бюджет на голям град!

Ганимар стана. Лошото му настроение се бе разсеяло. Той помисли няколко секунди, представи си мислено целия случай, за да открие слабата му точка. После каза с тон, в който открито прозираше възхищението му на познавач:

— За щастие такива като теб не са много. В противен случай трябваше да затворим заведението.

Арсен Люпен скромно отвърна:

— Ами! Нали трябваше да се забавлявам, да запълня свободното си време… а освен това ударът можеше да успее само ако съм в затвора.

— Как! — възкликна Ганимар. — Процесът, защитата, следствието — всичко това не ти ли стига за развлечение?

— Не, защото съм решил да не присъствувам на процеса.

— О-хо!

Арсен Люпен повтори бавно:

— Няма да присъствувам на моя процес.

— Наистина ли?

— О, скъпи, как ме виждаш да гния на влажната слама? Обиждаш ме. Арсен Люпен стои в затвора само колкото му е приятно и нито минута повече.

— Може би щеше да е по-благоразумно въобще да не влизаш — възрази инспекторът.

— А-а! Господинът се подиграва, господинът си спомня, че е имал честта да извърши арестуването ми? Знай, уважаеми приятелю, че никой — и ти не повече от всеки друг — не би могъл да сложи ръка на мен, ако в онзи критичен момент не бях завладян от нещо много по-важно.

— Изненадваш ме.

— Една жена ме гледаше, Ганимар, и аз я обичах. Разбираш ли какво се съдържа във факта да си гледан от жената, която обичаш? Останалото не ме интересуваше, кълна се. Ето защо съм тук.

— От доста време, позволи ми да го отбележа.

— Исках първо да забравя. Не се смей, приключението беше очарователно и аз все още пазя нежния спомен… А освен това съм малко нещо неврастеник! В наши дни животът е толкова напрегнат! Трябва да умееш в определено време да направиш онова, което се нарича лечение чрез усамотяване. Това място е без грешка за подобен режим. Тук практикуват лечението на Санте 5 5 Игра на думи „Санте“ — здраве (фр.) — Б. пр. по всички правила.

— Арсен Люпен — забеляза Ганимар, — ти ме поднасяш.

— Ганимар — декларира Арсен Люпен, — днес сме петък. Идната сряда ще дойда да изпуша една пура при теб, на улица „Перголез“, в четири часа следобед.

— Арсен Люпен, очаквам те.

Те си стиснаха ръце като двама добри приятели, които истински се ценят един друг, и старият полицай се насочи към вратата.

— Ганимар!

Последният се обърна.

— Ганимар, забравяш часовника си.

— Моя часовник?

— Да, забутал се е в джоба ми.

Той му го върна, като се извиняваше:

— Извини ме… лош навик… Нямам основание да те лиша от часовника ти само затова, че са взели моя. Още повече че имам тук един хронометър, от който не мога да се оплача и който задоволява напълно нуждите ми.

Той извади от чекмеджето един голям златен часовник, тежък и удобен, украсен с тежка верижка.

— Този пък от кой джоб идва? — попита Ганимар. Арсен Люпен разгледа небрежно инициалите.

— Ж. Б. — Кой ли пък може да е този? Ах, да, спомням си, Жюл Бувие, моят следовател, очарователен мъж…

В момента, в който Арсен Люпен, вече привършил с обяда, изваждаше от джоба си една хубава пура със златна лентичка и благосклонно я разглеждаше, вратата на килията се отвори. Той успя само да я хвърли в чекмеджето и да се отдалечи от масата. Влезе пазачът, беше часът за разходка.

— Чаках те, драги приятелю — провикна се Люпен, все тъй в добро настроение.

Излязоха. Едва бяха завили зад ъгъла в коридора, когато двама души, на свой ред, проникнаха в килията и започнаха старателен преглед. Единият беше инспектор Дийози, другият — инспектор Фоланфан.

Искаха да се сложи най-сетне край. Вече нямаше съмнение: Арсен Люпен беше запазил връзките си с външния свят и кореспондираше със своите съмишленици. Ето, предната вечер „Гран Журнал“ публикува следните редове, адресирани до неговия съдебен кореспондент: