Морис Льоблан - 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— Не, не, хиляди пъти не. Престъплението е извършено нечувано ловко и дръзко, но е било продиктувано от обстоятелствата.

— Повтарям, трябва да се търси сред антуража на г-н и г-жа Кеселбах. А доказателството е, че убиецът на г-н Кеселбах е убил Гюстав Бьодо само защото момчето от хотела е държало табакерата, а секретарят Шампан — защото е знаел за нейното съществуване. Спомнете си вълнението на Шампан. Само при описанието на табакерата той усети интуитивно драмата. Ако беше видял табакерата, ние щяхме да знаем кой е. Непознатият не се е заблуждавал. Той премахна Шампан. И ние нищо не знаем освен инициалите Л. И М.

Г-н Льонорман помисли и каза:

— Още едно доказателство, което е отговор на един от Вашите въпроси, господин председател. Мислите ли, че Шампан щеше да последва този човек по коридорите и стълбите на хотела, ако не го познаваше отпреди?

Фактите се трупаха. Истината, или поне вероятната истина укрепваше. Много неща, и може би най-интересните, оставаха неясни. Но каква прозорливост! Въпреки че не знаеха подбудите, ръководили деянията, колко ясно виждаха поредицата стъпки, направени в това трагично утро!

Настъпи мълчание. Всеки размишляваше, търсеше аргументи, възражения. Накрая Валанглей се провикна:

— Скъпи Льонорман, всичко това е отлично… Вие ме убедихте… Но всъщност не сме отишли по-напред.

— Как?

— Ами да. Целта на нашето събиране съвсем не е да разкрием част от загадката, която рано или късно, не се съмнявам, Вие ще разгадаете напълно, а да задоволим доколкото е възможно изискванията на хората. Следователно, дали убиецът е Люпен или не, дали е имало двама, трима или само един виновен, това не ни води до името на виновника, нито до неговото арестуване. А хората си остават с пагубното мнение, че правосъдието е безпомощно.

— Какво мога да направя?

— Ами, удовлетворете искането на хората.

— Но на мен ми се струва, че обясненията, които дадох, са достатъчни, да…

— Приказки! Те искат действия. Само едно нещо ще ги задоволи — арестуването.

— Дявол да го вземе, все пак ние не можем да арестуваме първия срещнат.

— Това би било по-добре, отколкото да не арестувате никого — каза Валанглей, смеейки се… — Хайде, търсете добре… Сигурен ли сте в Едуард, прислужника на Кеселбах?

— Абсолютно сигурен… И освен това, господин председател, би било опасно, смешно… и аз съм убеден, че самият г-н генерален прокурор… Имаме право да арестуваме само двама души… убиеца… а аз не го познавам… и Арсен Люпен.

— И тъй?

— Арсен Люпен не може да се арестува… или поне трябва време, комплекс от мерки… който още не съм успял да разработя, тъй като мисля, че Люпен е прибран… или мъртъв.

Валанглей тропна нетърпеливо с крак като човек, който много обича желанията му да се изпълняват незабавно.

— Все пак… все пак… мой скъпи Льонорман, трябва… трябва да го направите и за Вас самия… Вие знаете, че имате могъщи врагове… и че ако не бях тук… С една дума, недопустимо е Вие, Льонорман, да се измъквате така… А съучастниците, какво правите с тях? Не става въпрос само за Люпен… Съществува Марко… Както и мошеникът, който е изиграл ролята на г-н Кеселбах, за да слезе в подземието на „Креди Лионе“.

— Ще бъдете ли удовлетворен, ако го хвана, господин председател?

— Дали ще бъда! По дяволите, аз Ви вярвам.

— Е добре, дайте ми осем дни.

— Осем дни! Не става въпрос за дни, скъпи ми Льонорман, а за часове.

— Колко ми давате, господин председател? Валанглей извади часовника си и каза подигравателно:

— Давам Ви десет минути, скъпи Льонорман.

Началникът на Сигурността извади своя и започна да брои с отмерен глас:

— Давате ми четири минути повече, господин председател…

Валанглей го погледна като замаян.

— Четири минути повече ли? Какво искате да кажете?

— Казах, господин председател, че десетте минути, които ми давате, са безполезни. Трябват ми само шест, нито една повече.

— А това ли било! Но, Льонорман… Шегата може би няма да е израз на добър вкус…

Началникът на Сигурността се приближи до прозореца и направи знак на двама души, които се разхождаха, разговаряйки съвсем спокойно в парадния двор на министерството. После се върна.

— Господин главен прокурор, бъдете така любезен да подпишете заповед за задържане на името на Дайлерон, Огюст Максимилиан Филип, на 47 години. Оставете празно за професията.

Той отвори входната врата.

— Можеш да влезеш, Гурел… ти също, Диьози.