Ърл Гарднър - Ленивият любовник

Пол Дрейк най-грижливо поддържаше безличен външен вид и траурно изражение. Според него нямаше нищо романтично в дейността на частно детективско бюро. Отнасяше се — към професията си с песимистично отчуждение, вършеше работата си компетентно, но с пренебрежение.

— Знаеш ли нещо за Бъртрънд К. Олрид, Пол? — попита Мейсън.

— Твърде малко. Голяма риба е в рудодобива. Я чакай, знам още нещо. Завчера чух, че е замесен в някакъв съдебен процес за измама.

— Жена му го е напуснала — осведоми го Мейсън.

— О’кей, а какво се иска от мен?

Мейсън му подаде получената телеграма:

— Искам да разговарям с мисис Олрид. Ето телеграмата, изпратена рано тази сутрин от Спрингфийлд. Искам да я намериш.

— Имаш ли описанието й? — попита Дрейк.

— Разчитам за това на теб, Пол. Трябва да действаш бързо. Тя има дъщеря, Патриша Факсън, същата, която се споменава в телеграмата. Предполага се, че мисис Олрид е избягала с един мъж, Робърт Флийтуд. Строго поверително е, семейството не иска ла се разчува.

— Кога е изчезнала?

— Вероятно в събота вечер. Изпрати ми чек за местна банка за две хиляди и петстотин долара. Във всеки случай, чекът като че ли е подписан от нея. Пуснат е по пощата в събота вечерта. Тази сутрин получих още един чек, изготвен от Първа национална банка в Лас Олитас също за две хиляди и петстотин долара, носещ нейния подпис.

— В телеграмата — прекъсна го Дрейк — се говори само за един чек.

— Точно така. Чек за 2500 долара. Според банката единствено той е валиден.

— А другият?

— Според експертите на банката той е подправен. Подписът е бил откопиран и след това изписан с мастило.

— А другият текст освен подписите как е написан?

— На машина — отвърна Мейсън. — И двата чека са еднакви и интересното в случая е, че са били написани на една и съща машина — поне така ми се струва от пликовете.

— О’кей, подай ми ги — каза Дрейк.

Мейсън му подаде двата плика, в които бяха получени чековете.

— Къде са чековете?

— Единият вече е изплатен — ухили се Мейсън, — а другият е в ръцете на банкерите. Може би ще го предадат на полицията.

— И банката не е поискала пликовете?

— Не още. Фотографирай пликовете, после уголеми снимките, за да можем да разберем каква е пишещата машина. Намери експерт, който да каже марката и модела на машината, на която са написани.

— Това ли е всичко?

— Всичко, което мога да ти кажа. Вероятно ще се сетиш за още нещо в процеса на работата.

Дрейк се надигна от креслото.

— А тази дъщеря, Патриша? Мога ли да й кажа за телеграмата?

— Защо не?

— Да й кажа, че ти ме изпращаш?

Мейсън се замисли за миг, след това каза:

— Отначало й кажи, че си репортер. Нека видим версията й за вестниците. После й кажи, че работиш за мен и изобщо кой си. Виж дали няма да промени версията си.

— Нещо друго? — попита Дрейк.

— Диаграма ли да ти чертая, Пол? Полицейските архиви са пълни със случаи, когато богати съпруги изчезват, а съпрузите им скалъпват една или друга история. Винаги по един и същ шаблон.

— Искаш да кажеш, че мъжът удря жена си по главата, отнася трупа в зимника, залива го с цимент, а после казва на съседите, че жена му е отишла на гости на „леля Мери“?

— В общи линии.

— В случая има още един човек, Флийтуд.

— Може би зимникът е голям.

— Целта е никой да не надуши нищо, нали?

— Прав си.

— Патриша трябва ли да узнае защо търсиш майка й?

— Не. Остави я тя да говори… и да играе.

— Разбрано — отвърна Дрейк. — Кога ти трябват сведенията?

Възможно най-скоро — отвърна Мейсън.

— С теб винаги е така — изсумтя Дрейк и излезе.

Мейсън се обърна към Дела Стрийт:

— Оставям ви да защитавате форта, Дела. Ще отскоча до Лас Олитас. Ако имам късмет, ще успея да се видя с президента на банката, преди да отиде на обяд.

Лас Олитас се гушеше сред осеяните с овощни градини предпланини в сънливо доволство. Тук бяха домовете на фермери, които припечелваха добре от земеделие. Тук бяха и къщите на богати хора, оттеглили се в спокойствието на цветущото предградие от суматохата на големия град.

Разположено на триста и петдесет метра над равнината долу, загърбило островърхи планини, Лас Олитас се къпеше в слънчева светлина. Отгоре се виждаше синкав смог, там, където градът бълваше зловредни газове в атмосферата.

От бюрото на Мейсън до главната улица на Лас Олитас се стигаше за четиридесет и пет минути и Мейсън спря за миг да се възхити на чистата синева на небето и на планинските склонове в далечината. После адвокатът гарира колата си на паркинг и извървя пеш късото разстояние до Първа национална банка.