Дашиъл Хамет - Големият удар

— Не, не съм чувал.

Той кимна. После седна, постави чашата на масичката до себе си и леко се наклони към мен.

— Какви ги е намислила Мими, Чарлс?

— Мими ли? Ах, да — жена му, бившата му жена. Не знам. Трябва ли да е намислила нещо?

— От нея само това може да се очаква — сухо ми отговори той и продължи много бавно: — Мислех, че си в течение.

Ето каква била работата.

— Виж какво, Мак, вече шест години — от 1927 — не се занимавам с детективска работа.

Той ме изгледа учудено.

— Честна дума! — уверих го аз. — Една година след като се ожених, умря тъстът и остави наследство на жена ми — фабрика за преработка на дървесина, теснолинейка и още какво ли не, така че зарязах бюрото, за да се грижа за бизнеса. Пък дори и да детективствам, няма да работя за Мими Уайнънт, или Йоргенсен, или както и да се казва сега. Тя не ме понася и чувството е взаимно.

— Не знаех, че си… — Маколи млъкна, направи широк жест с ръка и вдигна чашата си. След като отпи, продължи: — Само се питах. Първо Мими ми се обажда преди три дни — във вторник — и се опитва да открие Уайнънт, после вчера и Доръти ми звъни — ти си й бил казал как да ме намери — и идва да ме види, сетне… Помислих, че още работиш, и се зачудих за какво е цялата тази работа.

— Че те не ти ли казаха?

— Казаха ми, разбира се. Искали да го видят в името на добрите стари времена. Това може да значи много неща.

— Вие, адвокатите, сте изтъкани от подозрителност. Може и да са казали истината, а като прибавим и парите… Но за какво е целият този шум? Той да не се крие?

Маколи сви рамене.

— И аз знам колкото теб. От октомври не съм го виждал. — Той отпи отново. — Колко време ще останеш в Ню Йорк?

— Ще посрещнем тук Новата година — отвърнах аз и се обадих в ресторанта на хотела да ни изпратят менюто.

Същата вечер отидохме с Нора на премиерата на „Меден месец“ в Малкия театър, а след това на гости на някои си Фриман или Филдинг — не им запомних името. Когато тя ме събуди на другата сутрин, не бях никак във форма. Подаде ми вестника заедно с кафето и ми нареди:

— Прочети това!

Послушно изчетох един-два параграфа, след което оставих вестника и отпих от кафето.

— Шегата настрана, но точно сега с удоволствие, бих разменил всички интервюта на новоизбрания кмет О’Брайън — публикувани и непубликувани — плюс снимката на индианеца като притурка срещу една глътка уис…

— Не това, глупчо! — Тя посочи с пръст мястото. — Ето тук!

„Късно следобед вчера е било намерено надупченото от куршуми тяло на Джулия Улф, лична секретарка на известния изобретател Клайд Уайнънт. Била открита в собствения си апартамент на Източна петдесет и четвърта улица №411 от мисис Кристиан Йоргенсен, бивша съпруга на изобретателя, отишла там с цел да научи настоящия адрес на бившия си съпруг.

Мисис Йоргенсен, която се е завърнала в понеделник след шестгодишен престой в Европа, заявила в полицията, че след като позвънила на вратата на убитата, дочула слаби стенания и веднага уведомила Мървин Холи — момчето, което карало асансьора и което от своя страна повикало домоуправителя Уолтър Мийни. Мис Улф била открита на пода на спалнята си с четири куршумени рани от пистолет калибър 32 в гърдите и починала, без да дойде в съзнание, преди пристигането на полицията и линейката.

Хърбърт Маколи, адвокатът на Уайнънт, казал на полицията, че за последен път бил видял изобретателя през октомври. Уайнънт му се обадил вчера по телефона и му назначил среща, на която не се явил. Той отрича категорично, че знае къде се намира клиентът му. Мис Улф според сведенията, получени от Маколи, е работила осем години като секретарка на изобретателя. Адвокатът също така казал, че нищо не му е известно за семейството на убитата и за личните й работи, поради което не е в състояние да хвърли светлина върху убийството й.

Огнестрелните рани не биха могли да бъдат нанесени от самата жертва, както твърди…“

Останалото беше обичайната полицейска информация.

— Мислиш ли, че той я е убил? — попита Нора, щом оставих за втори път вестника.

— Уайнънт ли? Не бих се учудил. Той е съвсем откачен.

— Ти познаваш ли я?

— Да. Какво ще кажеш за няколко капки спирт, че умирам…

— Как изглеждаше?

— Прилично. Освен че изглеждаше добре, беше много умна и изключително смела — а за да живееш с онзи, това е крайно необходимо.