Дашиъл Хамет - Големият удар

— Да, това беше преди осем години. Знаете ли какво искам да ви попитам? Спомняте ли си историите, които ми разправяхте? Бяха ли верни?

— По всяка вероятност не. Как е баща ви? Доръти се засмя.

— Точно това се канех да ви попитам. Сигурно не знаете, че те с мама се разведоха и оттогава не се е обаждал. Само от време на време четем във вестниците за някои от шашмите му. А вие не сте ли го виждали?

Чашата ми беше празна. Попитах я какво ще пие, тя каза уиски със сода, аз поръчах две и чак тогава отговорих:

— Не. Сега живея в Сан Франциско.

— Иска ми се да се срещна с него — бавно изрече тя. — Мама ще ме направи на нищо, ако разбере, но на мен много ми се иска.

— Тогава защо не се срещнете?

— Вече не живее на стария си адрес на Ривърсайд Драйв, а името му го няма в телефонния указател.

— Опитайте чрез неговия адвокат — посъветвах я аз.

— Кой е той? — светна личицето й.

— Навремето беше някой си Мак… не си спомням точно. Сетих се — Маколи! Да, Хърбърт Маколи. Кантората му се помещаваше в небостъргача на „Сингер“.

— Дайте ми десет цента — помоли тя и влезе в телефонната кабина.

След малко се върна усмихната.

— Открих го. Съвсем наблизо е — на Пето Авеню.

— Баща ви ли?

— Адвокатът. Каза, че татко не бил в града. Уредих си среща с него. — Тя вдигна чаша. — Да пием за семейните срещи след раздяла. Вижте, защо не…

Аста подскочи и ме ръгна в корема с предните си лапи. Нора се обади от другия край на каишката:

— Щастлива е, защото си прекара най-приятно следобеда: преобърна една масичка с детски играчки в „Лорд и Тейлър“, близна по крака една дебела жена в „Сакс“ и й изкара акъла и беше погалена по главата от цели трима полицаи.

Представих ги една на друга.

— Жена ми. Доръти Уайнънт. Баща й ми беше клиент преди време, когато тя беше ей толкова от земята. Симпатичен човек, но му хлопа дъската.

— Бях страшно впечатлена от него — каза Доръти, имайки мен предвид. — Истински жив детектив! Вървях по петите му и го карах да ми разправя приключенията си. Той ме лъжеше най-безсрамно, а аз вярвах на всяка дума.

— Изглеждаш ми уморена, Нора — обадих се аз.

— Уморена съм. Дай да подгъна крак.

Доръти Уайнънт каза, че трябва да се върне на масата, ръкува се с Нора, покани ни на чашка — живеели в апартаментите „Кортланд“ и фамилното име на майка й сега било Йоргенсен. Отвърнахме, че ще ни е много приятно, поканихме я от своя страна да мине да ни види в хотел „Норманди“, където ще останем още седмица-две. Тя погали кучето по главата и си тръгна. Намерихме празна маса.

— Хубавичка е — рече Нора.

— Ако си падаш по този тип.

— Че ти имаш ли си тип? — усмихна се тя.

— Само твоя тип, скъпа — върлинести брюнетки със злобни ченета.

— А какво ще кажеш за червенокосата, с която се измъкна снощи от Куинови?

— Как не те е срам! — сгълчах я аз. — Жената искаше просто да ми покаже колекцията си от френски офорти.

На другия ден ми се обади Хърбърт Маколи.

— Ало! Не знаех, че си в Ню Йорк. Доръти Уайнънт ми каза. Хайде да обядваме заедно!

— Колко е сега часът?

— Единайсет и половина. Да не те събудих?

— Да, но нищо. Защо не дойдеш при нас на обяд? Махмурлия съм и никак не ми се препуска из града… Добре, значи в един часа.

Пихме по чашка с Нора, която тръгна на фризьор, после още една сам, след като взех душ, и когато телефонът звънна отново, вече се чувствувах по-добре.

— Там ли е мистър Маколи? — попита женски глас.

— Още не е дошъл.

— Извинете за безпокойството, но бихте ли го помолили да се обади в кантората си веднага щом дойде? Много е важно.

Обещах да му предам.

След десетина минути Маколи се появи. Беше едър, къдрокос, с румени бузи. Хубав мъж, приблизително на моите години — четирийсет и една, — макар да изглеждаше по-млад. Минаваше за много способен адвокат. На няколко пъти бях работил за него, докато живеех в Ню Йорк, и се бяхме погаждали много добре.

Ръкувахме се, потупахме се по гърбовете, той ме попита как е животът, казах, че е добре, и му предадох молбата да се обади в кантората си. Върна се намръщен.

— Уайнънт пак се е появил в града и иска да се срещнем.

Обърнах се към него, както държах в ръце двете чаши, които бях напълнил.

— Може да отложим обяда…

— Нека почака — рече той и пое от мен едната чаша.

— Все така ли е смахнат?

— Работата не е до шеги — сериозно ми отвърна той. — Сигурно знаеш, че през 1929 го прибраха в психиатрична болница и го държаха близо година.