Дашиъл Хамет - Големият удар

— Нищо не съм видял — упорствуваше Спейд. — Нито ме накарахте да видя, нито ще ме накарате. — И той изгледа намръщено дебелия. — Да се разберем веднъж завинаги. Има ли смисъл да разговарям с вас? Мислех, че вие дърпате конците. Ако ще разговарям с недоносчето, знам как да го направя.

— Но, моля ви, сър — рече Гътман. — С пълно право преговаряте с мен.

— Добре тогава. Имам и друго предложение. Не е на висотата на първото, но е за предпочитане пред нищо. Искате ли да го чуете?

— Обезателно.

— Дайте им Кайро.

Левантинецът чевръсто грабна пистолета, който лежеше на масата до него. Стисна го с две ръце в скута си. Дулото му сочеше към пода, малко по посока на канапето. Лицето на Кайро отново прежълтя. Черните му очи взеха да се стрелкат от Спейд към Гътман и обратно. Поради непрозрачността си изглеждаха плоски, двуизмерни.

Гътман, с физиономия, сякаш не е чул добре или не вярва на ушите си, попита:

— Какво да направя?

— Да предадете на полицията Кайро.

Дебелият понечи да се разсмее, но се въздържа. В крайна сметка възкликна с несигурен глас:

— За бога!

— Недоносчето е за предпочитане — продължи Спейд. — Кайро не е гангстер и пистолетът му е с по-малък калибър, отколкото онзи, с който са били застреляни Тързби и Джейкъби. Ще имаме повече главоболия с него, но е пак по-добре, отколкото ако не им дадем никого.

Кайро изквича с пресекващо от възмущение гласче:

— А какво ще кажете, ако предадем вас, мистър Спейд, или мис О’Шонеси? Какво ще кажете за това, щом като така твърдо сте решили да им връчите някого?

Спейд му се усмихна и отговори с равен глас:

— Нали искате сокола? Той е в мен. Изкупителната жертва влиза в цената, която искам. А що се отнася до мис О’Шонеси — безразличният му поглед се плъзна по пребледнялото й озадачено лице, спря се пак на Кайро и той сви едва-едва рамене, — ако смятате, че ще е подходяща за ролята, готов съм да преговарям с вас.

Момичето вдигна ръце към гърлото си, от което излезе кратък сподавен вик, и се отдръпна още повече от него.

Кайро, чието лице и тяло се гърчеха от възбуда, възкликна:

— Изглежда, забравяте, че положението ви не позволява да настоявате за каквото и да било!

Спейд се изсмя — кратко, грубо и подигравателно.

— Моля ви, господа — намеси се Гътман с глас, в който твърдостта се опитваше да прозвучи мазно. — Да запазим дружеската основа на разговора ни. В думите на мистър Кайро обаче — продължи той към Спейд — има нещо вярно. Трябва да имате предвид…

— Трябва… друг път! — Спейд изплю думите с грубиянска небрежност, която им придаде повече тежест, отколкото ако бе наблегнал на тях чрез драматично извисяване на гласа. — Как ще се доберете по птицата, ако ме убиете? И след като знам, че не можете да си позволите да ме убиете, преди да сте я получили, по какъв начин си въобразявате, че ще ме сплашите, за да ви я дам?

Гътман наклони глава на една страна, за да обмисли тези въпроси. Очите му блестяха под набръчканите клепачи. След малко отговори любезно:

— Освен убийството и заплахата за убийство, сър, има и други убедителни средства.

— Така — съгласи се Спейд, — но те не вършат работа, ако зад тях не се крие заплахата от смъртта, която да държи жертвата в подчинение. Разбирате ли ме? Ако опитате нещо, което не ми допада, аз няма да стоя със скръстени ръце. Ще ви принудя или да се откажете от него, или да ме убиете, като през цялото време ще знам, че няма да посмеете да ми теглите куршума.

— Разбирам — изкикоти се Гътман. — Положението изисква внимателно обмисляне и от двете страни, защото, както сигурно ви е известно, сър, като се разгорещят, хората често забравят основни неща и допускат чувствата им да вземат връх над здравия разум. Спейд също се усмихна ласкаво.

— Това именно е умението, което се изисква от мен — да играя достатъчно сигурно и грубо, за да ви водя за носа, като същевременно внимавам да не ви вбеся, та да ме пречукате, пък ако ще после да си късате косите.

— Голям образ сте, сър — възхити се Гътман.

Джоуел Кайро скочи от креслото, в което седеше, и заобиколи момчето и люлеещия се стол на Гътман. Наклони се над ухото на дебелия и като прикриваше уста с ръката, в която не държеше пистолета, му прошепна нещо. Гътман го изслуша внимателно, с притворени очи.

Спейд се усмихна широко на Бриджид О’Шонеси. Устните й се опънаха едва-едва в отговор, но очите й не претърпяха промяна — останаха все тъй замаяни, втренчени.

— Бас ловя, момчето ми, че в момента те продават — обърна се Спейд към Уилмър.